Понякога Русия казва истината за сложността на сирийската криза, в която е затънала и от която със сигурност се чуди как да се оттегли с евентуално достойнство преди да е станало непоносимо скъпо удоволствието да играе ролята на главен арбитър. Като признание за ограничените възможности на Москва прозвучаха думите на цитирания от Ройтерс руски посланик в Тел Авив Анатолий Викторов, че Русия не може да прогони Иран от Сирия (както настояват от Израел).
Сред хроничните грешки на коментаторите по света, които от десетилетия се опитват да разплетат близкоизточния възел от противоречия, е прекалената им втренченост в тежестта на великите сили и тяхната намеса. Тази фиксация винаги е пречила да бъде оценена по „заслуги“ ролята на регионални фактори като Иран. Това недоглеждане изпъква още повече в рамките на сирийската катастрофа, в която Русия се надцени като такава велика сила, способна сама да извърши чудото на умиротворяването.
За човек, който е проследил процеса на утвърждаването на иранското влияние в съседния Ливан, белязано от възхода на групировката Хизбулла, която мери сили в партизанска война с непобедимата от арабските държави израелска армия, не е изненадващо да разбере дълбочината на окопаването на иранското влияние и в самата Сирия – логистичен и пряк съучастник на Иран в ливанската му авантюра. А днешна Русия, макар и наследник на силно притеснения от хомейнизма в Иран Съветски съюз, е достатъчно опортюнистичен играч на терена, за да се опитва да играе двойните си игри едновременно с аятоласите и с израелците. Но без особен успех, що се отнася до евентуалното предотвратяване на нещо повече от ирански провокации с дронове на Голанските възвишения и израелските наказателни акции срещу ирански позиции в Сирия след това.
Ако в Ливан иранското влияние се утвърди и по пистата на социалното подпомагане на бедната шиитска общност, превръщайки я във водещ политически фактор, то в Сирия в този процес отдавна доминира пряката иранска военна сила, без която режимът на Башар Асад отдавна да беше пометен от многобройните си, макар и разединени врагове. Защото този режим е христоматиен пример за това как едно етнорелигиозно (повече религиозно, отколкото етно) управляващо малцинство от малко повече от 10 процента от населението може да оцелява и дори да победи останалите 90 на сто граждани, командвани от средата на миналия век от един семеен клан. Това никога нямаше да се случи без финансовата, логистичната и накрая – без военната сила, която семейство Асад получава от своите ирански „братя“ (т.е. началници, на практика).
Корените на това иранско проникване в Сирия вече са толкова дълбоки, че Русия не крие безсилието си да направи нещо срещу тях дори и искрено да го желае. Съмнително е дори, че и съгласувани американско-руски действия в тази посока, каквито не се забелязват на хоризонта, биха принудили Техеран се отстъпи от завоюваните с много жертви – в буквалния и финансовия смисъл на думата, сирийски плацдарм. Това е рецепта за отдалечаване в необозримото бъдеще и отлагане на напрежението в региона, в който палестинско-израелският конфликт отдавна е отстъпил ролята си на главен дразнител на непримиримата вражда по оста Техеран – Тел Авив.
Сред изненадите, които американският президент Доналд Тръмп вади като фокусник от бомбето (на Чичо Сам), беше подхвърленият от него тази седмица намек, според който „има чувството“ за възможни преговори на САЩ с Иран в близко бъдеще. Възможно ли е той отново да приложи своята бизнес схема на нагнетяване на отношенията, след което да представи като личен успех пълен обрат в тях, както направи с комунистическата част от Корея и със западните съюзници от НАТО и ЕС?
Както вече знаем, от Тръмп може да се очаква всичко, но възможностите на Техеран да маневрира извън утвърдената си антиизраелска и антиамериканска парадигма на външната си политика (за вътрешна употреба) са твърде ограничени. Сривът на иранската валута като резултат от влезлите в сила американски санкции може да подклажда недоволството в страната от политиката на огромни разходи за поддържане на иранското „присъствие“ в Сирия, но за нещо повече от „недоволство“ срещу добре подплатения със сили за самозащита срещу прозападните настроения режим в Техеран е рано да се говори. Бунтарите сред младото градско население помнят бруталното смазване на техните протести от страна на надъханите идеологически стражи на хомейнизма.
С други думи, без сериозни промени в самия Иран, който по някакви трудни за представяне причини на този етап сам да пожелае да се оттегли, никакви велики сили не могат да „изчегъртат“ иранското пряко участие от сирийската криза. Колкото и израелският премиер Нетаняху да ласкае Кремъл с уважителното си присъствие на Червения площад по време на руските паради и при парадирането на футболния шампионат в Русия покрай Путин, Москва просто не е в състояние да се справи с иранското предизвикателство на сирийски терен.
Не бива да се забравя, че арабските автократични режими и диктатури легитимират от самото възникване на Израел необходимостта да управляват с твърда ръка народите си (т.е. да им отказват демокрация по западен образец) именно с твърдения, че правят това в името на националното единство пред израелската заплаха. Иран не само не е изключение в това отношение, но (за разлика от арабските си конкуренти в надъхването, установили дори преки отношения с Тел Авив) е превърнал в своя кауза и водеща външнополитическа доктрина задачата Израел да бъде натикан в морето.
Да отстъпи от нея, за Иран на аятоласите би означавало да се отрече от себе си. Само втора иранска революция с обратен знак на хомейнизма би могла да промени нещо в това отношение. Тя не е по силите на никоя външна сила – американците и до днес берат горчивите плодове на подкрепата си за прозападната монархия в страната, а руснаците още по-малко могат да претендират да са алтернатива, каквато не са дори за населението на държави с русофилски нагласи в Европа.
