Политическите решения, които предопределят развитието на страната и благополучието на нацията за десетилетия напред, изискват солидна експертиза, но тя не е достатъчна. Абсолютно задължително условие е обществото да е информирано и убедено в тяхната необходимост и да подкрепи действията на своите политически представители. В противен случай всяка трудност и особено криза ще се върнат като бумеранг – не само за тези, които са взели решението, а за всички нас.
Точно такъв е случаят с настойчиво заявяваното желание за кандидатстване на България в еврозоната. Може да се приеме, че в дългосрочна перспектива – ако не настъпят някакви съществени промени в тази структура и в ЕС като цяло – подобно решение ще е добро за страната ни. Така поне твърдят голяма част от специалистите. Повечето от политиците също заявяват енергична подкрепа, но като че ли в по-голяма степен заради очакването за трупане на политически активи. Засега липсва сериозна, задълбочена дискусия, която са отрази всички, подчертавам, всички изисквания за това развитие и вероятните последици от него.
Нека припомним, че не всички страни от ЕС са проявили желание да се включат в еврозоната, а една част от тях съвсем не са недоразвити. Следователно, първата задача е да се изяснят мотивите на тези държави и да се прецени дали те са валидни за България. По-нататък, има и примери на страни, които бяха приети, но това не ги предпази от тежки изпитания. Следователно, би било погрешо тази стъпка да се разглежда като стопроцентова гаранция срещу евентуални проблеми.
И тук идва най-важното условие – за да се убеди българското общество, че страната ни е наистина готова за навлизане в този процес, трябва честно и задълбочено да се изяснят причините, поради които редица западноевропейски страни се отнасят с резерви към готовността ни за подобна стъпка. Българските политици трябва да се пазят от внушенията, че някой нечестно ни дискриминира, като пренебрегва перфектната ни готовност. Ако тръгнат по този път, ще направят много лоша услуга и на себе си, и на страната. Защото истината неизбежно ще лъсне. Състезанието по необоснован национален оптимизъм може да свърши зле.
Другата голяма политическа заплаха е дискусиите и аргументите за решението да станат заложници на конюнктурни междупартийни и вътрешнопартийни съперничества. Съгласието трябва да бъде истинско и трудният път към него трябва да се извърви пълноценно. Призивите за „националноотговорна позиция“, разбирана като безкритична подкрепа за лишени от достатъчно аргументи позиции, са не само безполезни, а дори и вредни. Ако дискусията се води открито и разумно, няма пречка дори заклети противници да си стиснат ръцете. Но съгласието не може да предхожда сериозния разговор, то е логично следствие от него.
Още по-неприемливо е позициите на основните партии да се влияят от личностни и групови амбиции и противоречия. Към настоящия момент това като че ли най-ясно личи в БСП, изразено в разминаването между председателя на ПЕС Сергей Станишев и лидера на партията Корнелия Нинова. Между тях вече се натрупа високо напрежение, но тук е моментът да се действа мъдро. Докато Станишев от брюкселската евробюрократична дистанция може да си позволи всичко, особено сериозно е предизвикателството пред Нинова, която трябва да се опита да съчетае избраната тактика на непримирима опозиционност с конкретни стъпки за диалог по подобни общонационални стратегически въпроси. Общите пожелания за единна позиция са недостатъчни. БСП трябва да излезе със собствена гледна точка, която да предложи за дискусия на другите партии и на обществото, вместо да оставя движението на процеса единствено в ръцете на управляващите. Ако партията наистина напредва с подготовката на своята управленска алтернатива, подходът към членството ни в еврозоната е една от важните теми, която не може да бъде заобиколена.
В противен случай социалистите ще подсилят съмненията, че не са готови да поемат отговорността за управление на страната в свои ръце.
