Бях през 2002 г. в Япония. Общувах си с дипломатите от японското посолство, смятаха, че съм им полезен и викат – не можем да ти платим, искаш ли да отидеш до Япония.
Говорех си тогава с първия секретар на посолството и го питам – харесва ли Ви в България.
Той вика – как не. В Япония във външно министерство стоя до 9 часа вечерта, щото началникът не си тръгва. Тука ми е добре. Аз съм началник, ресторантите са евтини, има хубави места, супер.
Като отидох в Япония, разбрах. Преминаваха плавно от шестдневна към петдневна работна седмица. 2002 г.
82-годишен японец, още работещ, канещ се да се пенсионира, ми вика – поработихме, сега ще е добре да си починем.
Още тогава японците изчисляваха, че ще имат 20 милиона пенсионери през 2020 – от 130 милиона население – и се чудеха как ще ги изхранват. Смея се и викам – ние имаме два милиона и половина пенсионери при 7 и половина милиона хора. 1/3.
Да им имам проблемите.
Работя вече повече 30 години, изключително в частни предприятия. Може да не е за вярване, но там, където парите зависят от положените усилия, собствениците намират начините да накарат работниците да работят повече, отколкото е по Кодекс.
В държавните предприятия, особено в администрацията, всички чакат да стане 17:30. И се юрват, бедна фантазия. Но има и частници такива.
Вървим мъчително към модерно общество.
Искаме повече пари. Блага.
Но като цяло работим по-лошо. Не много, но по-лошо.
И нямаме търпение.
Искаме сега.
Японците са работили 100 години. Щото са имали повече да наваксват.
Ние сме по-близо до стандартите, отколкото те са били преди 100 години.
Но не сме готови.
Как звучи 6-дневна работна седмица, а?
