Множат се индикациите за скорошна среща на Путин с Тръмп, както и въпросите: къде, защо и какво да очакваме от дългоочакваната най-вече от руския президент възможност да си върне инвестициите, направени в личността на „колегата“.
Най-новата медийна спекулация по въпроса прави връзка между насрочената за 11 и 12 юли сбирка на върха на НАТО в Брюксел и евентуално изпреварващ личен контакт между Путин и Тръмп „някъде в Европа“. От изтеклата по време на посещението на Путин в Австрия миналата седмица информация оставаме с впечатлението, че освен като жест към политиката на въздържание по време на единодушните западни санкции – видно от проруското позициониране на Австрия по „случая Скрипал“, Путин е замислил алпийския си воаяж именно като опит да си организира мечтаното рандеву с човека, който нито веднъж не го е засегнал лично в изявленията си. Напротив, хвалеше го предизборно и си навлече обвинения, стигащи до плакатни подигравки, че се целува уста в уста с него.
Форумът на НАТО не е като Г-7 (в Канада), където Тръмп пожела реабилитация на Русия под формата на искане тя да се завърне във „великолепната осморка“, но срещна твърдия отпор на партньорите си. Защото, за разлика от аморфната Г-7, НАТО е голям длъжник на САЩ. Ако има нещо, с което човек не може да не се съгласи с Тръмп, това е фактът, че западноевропейските демокрации дължат следвоенния си просперитет, калкулирал ниските разходи за отбрана, на американската военна закрила. А вече и за източноевропейските страни от НАТО това се отнася също.
С такъв коз на масата Тръмп, непредсказуем, какъвто (не) го познаваме достатъчно, може да изиграе нов пирует на страстен миротворец, какъвто извъртя с комунистическия диктатор Ким Чен-Ун и да се окаже, че с призивите си в Канада да бъде опростена руската агресия в Крим на практика е подготвял почвата за индулгенция за Путин, която да му връчи триумфално в лично качество. Виена, която се позова на своя следвоенен неутралитет, за да откаже солидарност на Великобритания с прогонване на руски шпиони(н), е наистина подходяща сцена за такъв сюжет.
За да не гадаем безпочвено обаче можем да се върнем седмица назад към театъра на мирните действие в Сингапур и да се запитаме: ако Тръмп е в състояние да се преобърне дотолкова, че само за няколко месеца да превърне комунистическия демон Ким, наричан с обидни имена публично от него, в приятел, симпатяга и „много умен човек“. Самият факт, че тази изумителна метаморфоза се налага като почва за разсъждение по аналогия, вече е достатъчен за илюстрация на непредсказуемата ситуация. Защото всеки може да се запита: ако към многократно обиждания от него Ким президентът Тръмп може да демонстрира такъв обрат в отношението си, то какво да очакваме в това отношение спрямо Путин, за когото обитателят на Белия дом никога не е заявявал нищо друго, освен комплименти?
Никой не може да отговори на въпроса какъв е американският интерес да бъде спасяван Путин от международната изолация, която сам си изпроси. Икономически? Заради сприятеляването с руската икономика, която възлиза на по-малко от 3 на от световната? Или заради руския народ, който е около една петдесета част от населението на света? Или заради руския петрол и руския газ, които имат нулева роля в американския внос на тези най-важни за руския експорт суровини, произвеждани във все по-големи количества в Америка в резултат на шистовата революция?
В същото време всички си дават сметка за личния стимул на Тръмп. Видя се от оценката му за стисканията с окървавената ръка от репресиите в собствената му държава севернокорейския диктатор. Според Тръмп, срещата е историческа. Това е. Бившият телевизионен шоумен желае световна слава и място в историята.
В този смисъл отговорът на въпроса какво да очакваме от евентуална среща на Тръмп с Путин е лесен: всичко. Щом Тръмп можа да изненада предания си съюзник Южна Корея, срещу която никога не е изразявал каквато и да било критика и да обещае ( от нейно име също на практика) край на общите учения с южнокорейската армия, какво му пречи да извърши нова солова акция от този род с подарък за Путин ъвъв връзка с апетитите му спрямо Украйна. Опаковката за подаръка вече се видя от тезите му на срещата в Канада, където е попитал западните съюзници защо подкрепят Украйна, която била най-корумпираната държава в света и констатирал в духа на руската пропагандна, че в Крим „всички говорят руски“.
Ще рече някой, че тези негови думи се базират на изтекла информация, която не е потвърдена официално. Само че Тръмп е известен не само с огнения си перчем, но и аналогичния си темперамент. Той доказа, че може да се откаже от собствения си подпис часове след неговото полагане с аргумента, че е обиден ( на един от всичките, на канадския премиер Трюдо) и това за него е достатъчна причина да провали единодушието на форума Г-7. Ако не беше вярно, че е действал като адвокат на Путин на същата тази среща, нима нямаше да се тросне още по – категорично? Мълчанието му по въпроса, гарнирано от МНОГОзначителния отказ от коментар на администрацията му, са гръмко потвърждение за истинността на казаното от него ( че го е казал, а не че казаното е вярно).
Ако дотук всичко изглежда най-малкото песимистично ( от гледна точка на хората по света, които очакват от американския президент да се държи на нивото на световните си отговорности), то за финал си заслужава „капка мед“ в кацата с катрана. Защото в същото време САЩ наложиха нови санкции на Русия заради кибер престъпления , извършени от нея. Инициаторът едва ли е бил ( лично) Тръмп. Този факт контрастира дотолкова с милите очи, които Тръмп прави на Путин, че вдъхва надежда механизмите на американската демокрация за контрол над американския президент да вземат все пак връх над честолюбието и личните шоуменски амбиции на милиардера, успял да убеди повечето бели американци, че е техният водач към възстановяването на американското величие, потъпкано от един чернокож.
