Разговорите за енергетика в България продължават да бъдат все така натоварени с политически „съображения“, практически без каквато и да било връзка с икономическите перспективи за развитие на страната. Причините са в изглеждащите непреодолими зависимости и рефлекси на нео-колониалния модел на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и вездесъщата формула „Електрификация плюс съветска власт“ на Ленин. Съветският лагер функционираше като нео-колониална структура, в която Съветският съюз контролираше своите сателити през два основни сектора – енергетика и сигурност. Степента, в която нашите страни успяха да се освободят от този тип колониална зависимост, определя тяхното актуално развитие. България остава най-дълго и най-тежко впримчена в тази система от зависимости.
Българските граждани продължават да плащат цената на тази зависимост. Тук няма място за никакви „братски чувства“ и „дълбоки корени на българо-руската дружба“. Има интереси на влиятелни кръгове, които запазиха достъпа си до властта. Те бранят собствените си интереси, обяснявайки ги с „признателност към руския народ“. По „стар славянски обичай“ те ни представят собствените си интереси като „национални“, а страха от загубата им като „щети, нанесени на националния интерес“. Въпросът е колко ни струва да продължаваме да бъдем зависими в областта на енергетиката и сигурността от Руската федерация, така както преди бяхме зависими от Съветския съюз? Това е същественият въпрос, на който никой не иска да даде отговор. Колко ни струва да продължаваме да бъдем несъвместими по отношение на отбранителните ни способности с останалите армии на НАТО? Двете теми са дълбоко свързани през нео-колониалния характер на съветския лагер и онези, които продължават да контролират политическите решения в сферата на енергетиката и сигурността.
Няма съмнение в това, че Европейската комисия защити по-ефективно българския национален интерес, спирайки проекта „Южен поток”. При условията, които бяха включени в руския „голям шлем“ през 2006 година, руската страна трябваше да има абсолютен монопол върху газа, който се транзитира през българска територия до Сърбия. Максимално оптимистичните оценки за приходите от транзитни такси бяха в размер на тридесет милиона годишно. В същото време, Руската федерация винаги е имала претенции към възможността да придобие собственост върху газопреносната система на България и по този начин да упражнява пряк контрол върху сигурността и независимостта на българските решения в тази сфера. Ако Южен поток не нарушаваше изискванията за диверсификация и реална конкуренция по отношение на източници и доставчици на Европейския съюз, руският план можеше и да се реализира.
Ситуацията в момента изглежда малко по-добра. Руският интерес е в това да продава газ на страните от Европейския съюз. Българският проект за газов хъб „Балкан“ би могъл да бъде не само транзитен център, но и търговска платформа, ако страната ни успее да получава газ от различни доставчици. Европейската регулация предпази България от потъване в още по-дълбока зависимост от страна на Руската федерация. И това е нещо, което нито руският монополист, нито обслужващият му персонал в България ще забрави или прости.
По отношение на „Белене“ картината не се различава съществено. Проектът все така няма своя собствена икономическа обосновка. Прогнозите за необходимостта от електрическа енергия през следващите десетилетия остават все така неопределени. Във всеки случай, нищо съществено не се е променило от времето, когато бе направена първата оценка на проекта от страна на БАН през 1991 година и правителството на Андрей Луканов замрази строежа – нито местоположението на „Белене“, нито равнището на сеизмичен риск, нито останалите параметри.
След като Руската федерация осъди България, (не без помощта или поне мотивираното бездействие на български институции) и българските граждани платиха за оборудването, в момента страната ни е собственик на площадка, реактори и разрешителни, които се оценяват на около три милиарда. Строежът на централата няма да струва по-малко от десет – дванадесет милиарда, колкото и преди десет години.
Излизането от състоянието на сателитна икономика и отстояването на независимостта има своя цена, която засега никой не е готов да плати. Вместо това, продължаваме да плащаме за това да бъдем зависими не само спрямо миналото, но и по отношение на бъдещето ни.
