Руският колониализъм в Близкия изток се опитва да върви по стъпките на съветския експанзионизъм. През изминалата 2019 г. на пръв поглед Москва постигна успех в Сирия, което се вижда от териториалните и материалните придобивки на Русия. САЩ буквално отстъпиха на руснаците бази, сред които летище, язовири и водноелектрически централи по река Ефрат, заедно с руините на взривени при отстъплението на американските части индустриални обекти и унищожената бивша столица на “Ислямска държава” Рака.
Защо в Москва не си хвърлят ушанката от радост? Самият Путин беше лаконичен в самопризнанието, че Русия няма възможности да възстановява сама разрушеното в Сирия и се нуждае от международна помощ. А такава не се очертава в маранята на пустинята, наследена от Русия в размирната територия, наричана по инерция Сирия.
Това е случаят, когато Пировата победа не бива да се бърка с пируването в резултат от победата. Не че Русия се намира пред непосредствената опасност от военно поражение след изтощаване на своя военен ресурс на терена на войната, както цар Пир след победата му над римляните край Аскулум през 279 година пр. н. е. Цар Путин внимава да не изпадне в подобна ситуация. Стига тройната коалиция между иранската жива сила, остатъците от вярната на Башар Асад армия и руските военновъздушни сили не се разпадне, няма реална противодействаща сила, която да я изтласка в обозримото бъдеще.
Дали Русия ще прецени за възможно и нужно да замести Иран сухопътно в случай, че там надделеят броженията срещу скъпоструващата война в Сирия, където Техеран плаща заплатите на близо 100 000 шиитски бойци в условията на задълбочаваща се икономическа, финансова и политическа криза в самия Иран? Защото и в самата Русия общественото мнение, доколкото такова съществува в авторитарната държава, също не пърха от радост, че важна част от печалбите от продажбите на петрол и газ на страната изтичат за нуждите на една военна авантюра, която нарастваща част от населението не приема за необходима, освен заради едната чест на руското оръжие, за което Сирия е клиент и полигон за изпитания в реални бойни условия (макар и без реален противник във въздуха) .
Виси като Дамоклев меч въпросът: това разширяване на руските придобивки за сметка на американските позиции реален успех ли беше за Русия или опит на змията да погълне подхвърлен на трапезата й слон, който съвсем не е умрял? По-скоро второто, ако се съди по забележката на Тръмп, който пожела успех на Русия в стопанисването на американското наследство, иронично споменавайки Афганистан, където затъването на СССР допринесе съществено (ако не решаващо) за разпадането на комунистическата империя.
Междувременно разпродажбата на Сирия вече се е състояла и най-големият купувач на активи не е Русия, а Иран. Което ясно говори за опасенията на Русия и колебанията й да превърне сирийския си военен плацдарм в основа за икономическо настъпление, каквото в момента предприема в далечни африкански страни, като Чад и Центраноафриканската република.
Сред най-известните икономически проекти, обещани от Москва на Дамаск, е инвестиция от 500 милиона долара за модернизирано на търговското пристанище Тартус през следващите 4 години, очевиден стратегически придатък към съществуващата там от времето на СССР военноморска база ( предоставена на Русия с подновен договор за 49 години напред) и евентуална железопътна линия между Дамаск и Техеран. Москва се отчете с помощ за възстановяване на завод за торове край Хомс ( намирисващ на една от онези фабрики, които могат да произвеждат химическо оръжие “по съвместителство”) и обеща доставка на 100 000 тона хуманитарна доставка на зърно.
Нито е много, нито е от сърце. А е в замяна на договор за проучване за нефт и газ с две руски компании, одобрен в края на миналата година от сирийския парламент. Което все пак е “интересно развитие” на руската позиция, ако се съди по категоричните изявления на руския премиер Дмитрий Медведев през 2015 г., че Русия нямала никакви глобални икономически интереси в Сирия.
„Русия няма глобални икономически интереси в Сирия“, заяви премиерът Дмитрий Медведев. В телевизионното предаване „Новини в събота със Сергей Брильов“ той изтъкна, че страната му поддържа икономически отношения както със Сирия, така и с други арабски държави.
„Да, ние доставяме там оръжия (в Сирия), но нямаме никакви глобални икономически интереси в Сирия, това не са фантастични суми, това са може би няколкостотин милиона долара. А вие знаете, че портфейлът на нашите поръчки е 15 милиарда долара. С други думи, ние нямаме никакви свръхестествени икономически интереси“, изтъкна преди 5 години Медведев в телевизионното предаване, цитиран от РИА „Новости“ и БГНЕС.
Медведев също така нарече „прекрасен конспиративен сюжет“ предположенията, че Русия защитава пазара на своите оръжия, или че не е искала Катар да прокара газопровод до Средиземно море през Сирия и затова се е настанила там. Днес обаче, буквално от няколко дни насам, е факт вече друг конкурентен на руския газ нов доставчик, който изстреля Израел за първи път в ролята на износител и на енергийна сила на икономическата карта на региона и Европа.
Обстановката, както се вижда, се мени динамично и Русия няма как да не се съобразява с това. Срещу съмнителната слава да се настани в бивши американски обекти, отстъпени от американците с подозрителна лекота, Русия получава засега трохи от огромните си вложения в Сирия. И никак не е сигурно, че в замяна ще получи вечна благодарност. Милиони араби и мюсюлмани по света наблюдават свъсено как “американският жандарм” си намери заместник в региона, когото масово да мразят едноверците на покорената Сирия.
В някои джамии в контролирани от режима райони на Сирия се появиха молитвени килимчета с лика на Путин като форма на благодарност за неговата подкрепа за сирийския режим. Но докато едни сирийци може да го използват да удрят чело в чело с Путин по време на молитвите си, други със сигурност биха го употребили за изтривалка. Както онази на входа на хотел “Хилтън” в Багдад с изображението на американския президент Буш в началото на 90-те години на миналия век. Защото да не забравяме, че става дума за гражданска война, в която Путин взе страна уж за борба с тероризма и в подкрепа на законното правителство, което обаче беше причината за спиралата на братоубийството, започнало с масови репресии и убийства на мирни продемократични демонстранти.
Никой никога не е успял да предскаже взривяването на т. н. арабска улица – термин, употребяван от самите араби за обозначаване на стихийните бунтове, характерни за горещата кръв на населението ( навремето един съветски специалист по арабска литература беше предсказал обрат на чувствата в Египет срещу СССР, но никой не го послуша и всички бяха вкупом изненадани, когато прогнозата му се сбъдна). Днес някои сирийци може да целуват портрета на Путин, а утре…
Утре ще си говорим пак.
