Доц. дбн Дилян Николчев е изследовател в областта на църковното право и устройство и управление на БПЦ. Роден на 18 март 1961 г. в гр. Плевен. Завършва Богословие в ДА „Св. Климент Охридски“ (1986). Специализира Римско право в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ (1996–98) и завършва Правни науки в ЮЗУ. Специализира в Института за изучаване на източните църкви в гр. Регенсбург, Германия (2002). Бил е ръководител на Катедра по практическо богословие (2007). Председател на Общото събрание на БФ (2007–11; 2015 -). Дългогодишен главен редактор на редакторската колегия на сп. „Богословска мисъл“, както и председател на секция „Богословски науки“ към СУБ.
Преди всичко нека да отбележа основните моменти от решението на Св. Синод на Константинополската Вселенска патриаршия по украинския църковен въпрос: първо, възстановен е каноничния статут на предстоятелите на двете неканонични православни църкви в Украйна – Филарет (Денисенко) и Макарий (Малетич), които получават и правото да се обръщат с апелации и постапелации и към йерарси и клирици от други поместни православни църкви; второ, потвърждава взетото вече решение Вселенската патриаршия да пристъпи към даване на автокефалия на Църквата в Украйна; трето, да възстанови Ставропигията на Вселенската патриаршия в Киев; четвърто, отменя действието на Синодалното константинополско писмо от 1686 г., „издадено за тогавашните обстоятелства, което дава право по икономѝя на патриарха на Москва да ръкополага митрополита на Киев, избран от събранието на клира и народа в неговата епархия, който трябва да поменава Вселенския патриарх като пръв йерарх по време на богослужение като израз на канонична зависимост от църквата-майка в Константинопол“.
Невнимателният читател би констатирал на пръв прочит, че Вселенската патриаршия е предоставила каноничност само на двете до сега съществуващи неканонични църковни структури в Украйна – на Киевската патриаршия и на Автокефалната украинска църква. Ако внимателно обаче се вникне в текста на Цариградското решение и се разбере неговия исторически контекст един нюанс от документа става още по-важен: с отмяната на синодалното писмо от 1686 г. се дава възможност на съществуващата досега канонична Украинска православна църква към Московската патриаршия да се възползва от възможността да оглави процеса за съборно обединяване на всички паралелни църковни структури в Украйна в една наистина Украинска автокефална православна църква. Единственото условие на Константинопол в случая е тя да признае историческият факт, че Майка църква на Украинската е Константинополската патриаршия. Това е важно да се каже, тъй като умишлено или не тази възможност, при която Москва все още може да има канонична възможност да участва в процеса за придобиване на автокефалия на украинските православни, макар и индиректно, се пропуска като информация и като коментари. Така или иначе обаче нещо ми подсказва, че Украинската православна църква към Московската патриаршия няма да се възползва от тази възможност. Защо?
По всичко изглежда, че с решенията на Вселенската патриаршия преди няколко дни по украинския църковен въпрос патриарх Вартоломей и събратята му от Синода в Истанбул преминават стъпка по стъпка – като междинен етап – по пътя на процедурата за издаване на томос за признаване автокефалия на една все още хипотетична единна Православна украинска църква. В тази връзка подчертавам, че механизмът на признаване на автокефалност на дадена църква е сложен и до днес не е унифициран в Православния свят и не е точно установен. За пример ще посоча само даването на автокефалия от Москва на Православната църква в Америка в едностранен порядък през 1970 г., при това забележете – в най-тоталитарните комунистически и атеистически съветски времена, и второ, също към този пример – издаването на томос от страна на Москва в пълен разрез с каноните на Православната църква и без консенсусно съгласие с останалите помести православни църкви. При това с цитирания пример трябва да добавим, че МПЦ даде автокефалия на „нещо“, което преди това не е съществувало в каноничния мир, за разлика от Украинска православна църква, която в историческите времена се е ползвала със статут на автокефалност. Пак в контекста на украинския църковен въпрос ще припомня, че решението на Вселенската патриаршия във вида, който е пред очите ни, е в резултат на обстоятелството, че Фенер остана без алтернатива и след изчерпване на всички възможни средства проблемът да бъде решен мирно и по един взаимно изгоден каноничен начин, след като именно Москва отказа и бойкотира въпросът за механизмът на предоставяне на автокефалия (по принцип, а не на Украинската православна църква) да бъде обсъден и решен на Всеправославния събор в Крит през 2016 г. За съжаление това е една тъжна история с продължение, в която решава не Московската патриаршия, а политическото ръководство на Кремъл. Политическите връзки са повече от видими. Преди около месец под натиска на Кремъл Руската православна църква заяви, че повече няма да участва в структури, ръководени от Вселенската патриаршия, и прекъсва евхаристийното си общение с Цариград, задълбочавайки по този начин конфликта, и то не сам на високо църковно равнище. Часове след решението на Вселенската патриаршия да възстанови каноничността на предстоятелите на двете неканонични църкви в Украйна – на бившия Киевски митрополит Филарет (Денисенко), предстоятел на неканоничната Киевска патриаршия, и на архиепископ Макарий (Малетич), предстоятел на Украинската автокефална православна църква (УАПЦ), президентът на Руската федерация Путин свика Съвета за национална сигурност, който да обсъди решението на Фенер и да предприеме контрамерки и действия. Този политически абсурд по-скоро се опитва да внуши на света, че едва ли не Русия е заплашена и нападната, което очевидно не е така. Говорителят на Кремъл Песков пък заяви, че ако православните в Украйна бъдат преследвани, тогава Русия ще предприеме мерки, за да ги защити чрез политико-дипломатически средства, както и че Русия ще защитава интересите на православните. Подобни агресивни изказвания направи и министърът на външните работи на Русия Лавров. Очевидно е, че Кремъл съвсем обърква Православието с политиката – чрез заплахи, които твърде много напомнят „защитата“ чрез „зелените човечета“ на украинските граждани с руски произход преди няколко години и анексирането на Крим и войната в Източна Украйна. Нека да припомня, че в тази антиукраинска кампания изключително дейно се включи и руския патриарх Кирил, който публично защитаваше бившия проруски украински президент Виктор Янукович, както и военната руска операция в Крим. А може би и това цели Москва, търсейки си повод за още и още намеси в южната й голяма съседка. С казаното от мен съзнавам, че на мнозина коментара ми може също да прозвучи политически, но в контекста на намерението на Вселенската патриаршия да даде автокефалия на украинците, истината е, че всред съюзниците на Москва са единствено нейните политически сателити, преоблечени в раса: Антиохийската църква, чиято патриаршеска катедра е в Дамаск, Сирия; Украинската православна църква – МП, сателитна на Москва, чиито митрополити (на Одеса – Агафангел, на Донецк – Иларион, на Харков – Никодим, на Крим – Лазар) са пропутиновски радикали, които непрестанно правят политически изказвания в подкрепа на комунистите и „регионалите“ – от Янукович до Василий Хорбал и Дмитрий Табачник. Подобни кремълски пети колонии имаме и в някои други поместни православни църкви, включително и в Българската.
В същото време вижте колко противоположно различно и много по-църковно звучат посланията на Вселенската патриаршия: с Божията помощ тя ще се постарае всичко да се развие мирно, отправяйки в същото време призив „към всички ангажирани страни да се въздържат от окупиране на храмове, манастири и други имоти, както и от всякакви актове на насилие и отмъщение, за да надделеят мирът и Христовата любов“.
В заключение трябва да се каже следното:
Все още нямаме автокефална православна църква в Украйна: на този етап по-скоро можем да говорим за възстановяването на Киевската митрополия към Константинополската патриаршия. Това само по себе си не изключва автокефалията като следваща стъпка, както впрочем обяви официално и Вселенската патриаршия. Важното е, че процедурата до тук по този междинен етап прави следващата стъпка по-легитимна. Изграждането обаче на автокефалност по същество на една поместна църква е като градеж на къща. За моментът тя е само планирана според църковните правила и е поставен фундаментът. За да е стабилна тя обаче не трябва да се допуска във всеправославен план някой недобронамерен да прилага тактики на подронване на основите й с фалшиви материали при самото й изграждане. Ние българите имаме този тъжен опит от времето на нашата схизма, продължила 72 години. В този смисъл нека не правим на другите православни народи това, което не сме искали да правят и на нас. Украинците имат право на автокефалия, т.е. самостоятелно администратиране и управление на поместната си църква, а не да се ръководят от класически неоимперии като Руската федерация, чиято поместна църква и по-точно нейно висше църковно ръководство се е превърнало в капелан на руските политически планове и интереси.
Забележка:
Бившият Киевски митр. Филарет (Денисенко) в продължение на 35 години е патриаршески екзарх в Украйна. През 1990 г., след смъртта на Московския патр. Пимен е местоблюстител на Московския престол и един от кандидатите за патриарх. През 1992 г., след отказа на Московска патриаршия да даде автокефалия на Украинската църква, той излиза в разкол и образува т. нар. Киевска патриаршия, а от 1995 г. е неин предстоятел. Ръководената от него структура има 32 епархии и близо 5000 енории, повечето от които в Западна Украйна.
Архиеп. Макарий (Малетич) възглавява неканоничната Украинска автокефална православна църква от 2015 г. с титлата Киевски и на цяла Украйна митрополит. Управляваната от него църковна структура претендира за правоприемственост с едноименната УАПЦ от междувоенния период от първата половина на 20 в.
