Коста Костов е професор по белодробни болести, консултант по белодробни болести на УМБАЛ „Св. Анна”. През 1980г. завършва хуманна медицина във Висш медицински факултет-Варна, 8 години по-късно специализира „Вътрешни болести”. Има още две специалности “Военнополева терапия” и “Пневмология и фтизиатрия “. Член на Академичния съвет на Военномедицинска Академия (2003-2019). Председател на Българското научно дружество по пулмология и фтизиатрия (2008-2012 г.). Член на Европейската респираторна асоциация (ERS) и Американската респираторна асоциация (ATS).Национален консултант по пневмология и фтизиатрия до 2019 г. През 2020г. оглави Медицинския експертен съвет за борба с коронавируса.
Сякаш и в Европа, и у нас започна да преминава най-големият шок от епидемията, свързана с коронавируса. Всъщност тази година случи ли се нещо толкова по-различно от предишни години, когато отново е имало друг тип вируси? Има ли повече болни и има ли повече починали?
Първо искам да уточня, че казаното от мен тук е в лично качество и не ангажира членовете на Медицинския експертен съвет. Различното, което се случи е спирането на целия свят на спирката COVID-19 и докато чакаме, наблюдаваме и някои парадокси. Парадоксът на епидемията COVID-19, който за мен е изключително любопитен, е в липсата на категорична корелация в някои от най-засегнатите страни между голямото число заболели и починали от COVID-19 с нивото на заболеваемост и смъртност за същия период на годината в предшестващите години. В общественото пространство и достъпната литература се появиха редица публикации, които наблегнаха на този парадокс, включително един изключително издържан анализ проф. Джон Йоанидис от университета „Станфорд“, Сан Франциско, който се ползва с изключителна професионална репутация на медик, статистик, епидемиолог и експерт по мета-анализи. Този анализ, както и други подобни показват, че силата на паниката е по-голяма от силата на цифрите. В обществото има разделение именно в тази част на дебата – до каква степен сме жертва на вирусната агресия и до каква на глобалната паника, която ни отне възможността за трезви преценки. Вероятно някои от отговорите на най-тревожните въпроси ще дойдат, когато влезем в по-нормален ритъм на живот и диалог, когато затворим пандемията и започнат заключителните анализи.
Вие казахте, че в Италия миналата година от грип са починали 28 000 човека. Тази година тази цифра в Италия още не задмината. У нас колко човека миналата година са починали от грип и колко тази година?
Нека бъдем по-точни с цифрите. По данни на проф. Джон Йоанидис от университета в Станфорд, Сан Франциско, грипната епидемия в Италия през 2016 г. е отнела живота на 24 000 души, но Италия не се сгромоляса тогава. По данни за заболеваемостта от грип в Италия за изминалите 4 сезона от 2013 до 2017 г., изложени в официална публикация на италиански колеги, както и в анализа на проф. Д. Йоанадис, през тези няколко сезона в Италия от грип са починали общо около 68 000 души, за които е доказана категорична причина грипен вирус. Искам да подчертая, че най-ниският брой починали от грип през тези 4 последователни сезона е 15 801 души през сезон 2015/2016 год., а най-високият брой е през сезон 2016/2017 – 24 981 души, цифра, съвсем близо до броя починали от COVID-19 в същата страна до този момент (27 682 души). Съпоставянето на тези цифри обърква дори и мен, който непрекъснато си задава въпроса: защо целият свят изпадна в този ужас, защо не бяхме подготвени за него, кое е различното от предишните години, когато в Европа за един сезон от грип умират не по-малко от 40 000 души, в света между 250-500 000 души, при всички резерви относно регистрацията на всички заболели, които са вероятно многократно повече от регистрираните, но здравните системи въпреки това са успели да се справят? В България сезонните заболявания от грип са съсредоточени основно в рамките на 3 – 4 седмици през зимния сезон. През тези седмици, в периода на епидемичния подем преболедуват не по-малко от 250 000 – 300 000 българи! Защо сега тази цифра да е различна? Допускам, че сме далеч от истината за размера на епидемията у нас. Смъртността от грип винаги остава неясна, защото по-голямата част от смъртните случаи не се регистрират като усложнения на грипната инфекция, процес, който сега е обратен – всички заразени, които умират се регистрират като починали от вируса SARS-CoV-2. В последното десетилетие от пневмония в България умират средно около 1 500 души годишно. Ще бъда любопитен дали този брой ще бъде превишен през настоящата година на епидемията? Като пулмолог от няколко десетилетия, ежегодно се сблъсквам с белодробните усложнения през „грипния сезон“, в течение на който губим десетки пациенти от т.н. „грипни пневмонии“, причинени от патологичното въздействие на самия вирус или от тежките, най-често стафилококови пневмонии, усложняващи грипната инфекция. Една част от тези пациенти, вероятно поне 10-20 за всяка голяма болница, развиват остър респираторен дистрес синдром, поради наблюдаваната и при COVID-19 „цитокинова“ буря. Всеки грипен сезон взема своите жертви, дори за по-кратко време от сегашния COVID-сезон и макар новият SARS-CoV-2 да е по-агресивен от грипните вируси, негативните ефекти върху обществото и държавата според мен са непропорционални на вирусната агресия, а пропорционални на страха и общата паника. „Страх лозе пази“, казва българинът, но когато желанието да се справим с определен проблем и страхът от него са пропорционални, това се превръща в кошмар. Когато спрем да се страхуваме, ще излезем от кошмара и ще започнем отново да се наслаждаваме на живота си. Тази наслада угасна в нас. Усещам това и по себе си, защото загубих обичайния си ритъм и поради професията си съм потопен във всеобщия страх на пациентите си, който при някои от тях води до психосоматични прояви. Точно тези прояви нараснаха, а по моя прогноза, ще нараснат оплакванията и на всички други пациенти, които са се затворили у дома, не следват обичайния ритъм на консултации, уплашени повече от вируса, отколкото от хроничното си страдание. Очаквам и от трайното обездвижване да се увеличи и броя на травмите от иначе обичайни движения или спортуване.
Дойде ли време за отрезвяване и за разхлабване на карантината, и откъде трябва да се започне, за да се нормализира обществения живот.
За мен тази епидемия и нейният световен политически и обществен отглас са мистерия. Избягвам да говоря за моите рефлекси на медик и рефлексите на медицинската общност, защото ние, медиците, реагираме болезнено на всяка заплаха, която предвещава висока заболеваемост и смъртност. Това е нашата професионална защита и емпатия към обществото. Искам да мисля като средностатистически гражданин, попаднал в тази анормална обстановка. Като такъв мисля, без да ангажирам никого, най-малкото колегите от експертния съвет, че една от причините е необичайното разминаване между мненията на експертите, което внася значимо объркване не само в обществото, но дори и сред медиците, а най-вече сред политическите лидери, които пък се вслушват в онова, което искат да чуват. Нека си припомним противоречивите послания на СЗО в течение на епидемията, които разколебаха доверието в организацията, защото подведоха дори и световни политически лидери, които изразиха остро недоволството си. В това отношение в редица страни се допуснаха и големи грешки в управление на епидемията. В България противоречията и разминаванията в позициите разделиха обществото, защото тези остри разминавания се случват не само сред мислещото малцинство от експерти в различни области, но е очевидно дори сред професионалното медицинско съсловие, разделено между Сцила и Харибда. Дори в изказванията на НОЩ започва да се усеща преосмисляне на някои предишни твърди позиции относно въпроса за и против облекчаване на мерките, а дори и по въпросите за контрола на епидемичния процес. Това е движение напред. Струва ми се, че повече хора са прочели доклада на Медицинския експертен съвет и споделените от нас, членовете на съвета позиции, преди повече от месец, че подкрепяйки началните ограничителни мерки, очакваме промяна на същите тези мерки според динамичната експертна оценка на конкретната епидемиологична обстановка. При липса на такава оценка и на национално представително епидемиологично проследяване на населението, при липсата на достоверна епидемиологична експертиза, промяната на ограничителните мерки трябва да става много внимателно и на етапи, защото като пулмолог знам какви са белодробните усложнения и не искам да виждам нарастване на пациенти с подобни усложнения. Има кой да решава как и в каква последователност да стане това – първо отваряне на паркове, после на тенис кортове, където има дистанция между спортуващите, после другите спортни площадки, сетне по-малко рисковите групи, по-младите, под 40 години, без хронични болести, после на периоди и по възрастови групи, като за най-последни се оставят хората с придружаващи болести и тези над 65 годишна възраст, при които смъртността е значително по-висока. Това е мислене на глас, което разбира се изисква по-детайлно оформление, но е време отнякъде да се потегли. Радвам се, че това започва да се случва, защото здравето на човека по дефиниция е комплекс от физическо, психическо, умствено и социално благополучие и с продължителните противоепидемични мерки нарушаваме всеки един елемент от този комплекс, което рискува да доведе до взрив от неочаквани физически, психически, умствени и телесни поражения, които далеч ще надхвърлят пораженията на коронавируса. Ваксините и достъпното лечение могат да отнемат месеци, може и година-две, че и повече, за да бъдат разработени и тествани, съгласно научните протоколи. При този времеви порядък, последствията от дългосрочните противоепидемични мерки остават неясни и не знам кой ще спечели от това, но знам кой ще загуби – всички ние, които не вземаме решения, а ги изпълняваме. Като медик, предпочитам всички решения да са такива, че да предотвратим максимално и най-малкия риск за обществото.
Трябва ли децата да ходят на училище, за да могат родителите да работят, или още е рано за това?
При децата и подрастващите инфекцията протича съвсем леко и само при изключително редки случаи по-тежко. Но това се случва винаги и във всеки есенно-зимен сезон. Още в началото на епидемията казах в едно мое участие на живо през платформата dir.bg, че младите, които не страдат от хронични болести, трябва да поемат риска да минат през инфекцията, защото при тях тя протича по изключение тежко, нещо, което се случва ежегодно и при обичайните грипни епидемии. Затова олекотяването на мерките е разумно да започне от тях.
Стана ясно, че нашите болници и нашата здравна система не бяха подготвени за подобна епидемия, въпреки че у нас имаме огромен брой болници и финансирането се увеличава от година на година. Направи ли коронавирусът нашите болници по-адекватни на нуждите на пациентите?
Нашите болници и екипите в тях бързо се адаптираха към новите условия, но тук въпросът не опира до нас, медиците, които достойно посрещнахме предизвикателствата, а до управляващите, дали политическият елит осъзна какво огромно, решаващо значение има готовността на здравната ни система да посреща изненадващ удар на непознат за нас инфект. Дали ще бъде подготвена в бъдеще повече от днес? Въпросът не е дали медиците и болниците станаха по-адекватни за нуждите на пациентите, а дали политиците ще станат по-адекватни, за да посрещнат въпросите на медиците, които ще им се стоварят след епидемията? Дали ще бъдат достатъчно отговорни към българските граждани, за да поставят най-сетне проблемите на здравеопазването като приоритетни за решаване. Ако няма емпатия към проблемите на здравеопазването от политическата класа, ще има да пати целият народ и в бъдеще, защото ще посрещнем следващото предизвикателство със същата институционална паника, с която го посрещнахме сега.
