Професор Лилия Илиева чете лекционни курсове по Българска морфология, Увод в общото езикознание, Етнография на общуването, Етнология и езикова комуникация в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград.
Преподава Етнолингвистика в ПУ „Паисий Хилендарски“. Лектор по български език и култура в Пекинския университет за чужди езици, Китай (1994-1997). Специализира в Санкт Петербург (Русия, 1990), Елсинор (Дания, 1988), Москва (Русия, 1985), Дубровник-Загреб (Хърватска, 1983). Публикува в български и чужди периодични издания по въпросите на езикознанието.
Съвсем скоро излезе информация за едно много важно за българите откритие – първата българска история, написана от Петър Богдан Бакшич. Стана ясно, че ръкописът сте открили в университетската библиотека на италианския град Модена. Как разбрахте за съществуването на този толкова важен исторически труд?
Всеки, който е чел внимателно „История на новата българска литература“ на Боян Пенев, е срещал информация за този труд и за неговата важност за историята на българската култура. Като студентка съм чела този труд, най-внимателно – първия том, когато си пишех дипломната работа върху дубровнишко-далматинската литература сред другите южнославянски литератури. Направи ми впечатление голямата ерудиция на Боян Пенев по въпроси, за които в тогавашните университетски курсове рядко се споменаваше. Моят интерес към Петър Богдан и другите чипровски автори е свързан и с произхода ми – един личен въпрос, който не бих искала да засягам, но изглежда, че човек има някакви отговорности към духовете на своите прадеди. А също изглежда, че има и тяхната помощ, колкото и нездравомислещо да звучи.
Къде е бил ръкописът преди да се озове в частната колекция на маркиз Джузепе Кампори?
Най-вероятно – във Францисканския манастир на Малките братя в Дубровник. Там преди много години ми направиха справка и ми казаха първоначално, че има ръкопис на Петър Богдан, който ще търсят във фонда. Но не можаха да го открият и установиха, че е изчезнал преди много време, без да се знае къде е отишъл. Ходих там в библиотеката и години след това с надеждата, че може да се е появил по някакъв начин, но това не стана. Благодарна съм на гвардиана (т.е. – на духовника с ранг, съотвестващ на игумен при францисканците) на манастира , който лично търсеше материалите в библиотеката. Българските католици в Чипровско са били францисканци – от ордена на Миноритите („Малките братя“). Много от великите европейски интелектуалци са били братя от този орден – например, британският философ Роджър Бейкън, големият френски писател Франсоя Рабле. Теоретик на ордена е британският (и френски) философ Йоан Дънс Скот ( името му често се предава и като Джон Дънс Скот). При идването на османците на Балканския полуостров единствено францисканците остават тук като представители на Западното християнство. Българските францисканци от ХVІІ век са изучавали основно философията на Дънс Скот, има дори защитена дисертация в Прага от чипровски автор, който се е подписал като „Марко от Чипровци“ или „Марко Чипровски“. Тя е издадена като книга през 1679 г. пак в Прага и попаднах на нея съвсем наскоро. До тази находка изобщо не се е предполагало, че има такъв автор и такава книга. Тя е много интересна и с гравюрата, която е поместена там – изображение на Мадоната в ренесансов стил, много различен от стила на гравюрите, с които същото издателство е снабдявало другите книги, които е издавало. Създадена е специално за нашата книга и е много вероятно и художникът да е българин от Чипровец. И досега е известна чипровската златарска школа, с прекрасни изображения върху сребро, която е на равнището на съвременното й европейско изкуство , по мнение на нейните изследователи.
Францисканците от Ордена на Малките братя дават обет за бедност. Затова българските францисканци от ХVІІ век спокойно са се движели из Европа в мизерни груби одежди – били са разпознавани веднага като представители на ордена, и са се появявали в този вид пред най-високопоставени персони.
Има ли други съчинения на Петър Богдан във Францисканския манастир на Малките братя в Дубровник?
По завещание на францискански монах от ХІХ век, хърватин, в библиотеката на този манастир са предадени и двете преводни книги на Петър Богдан, които съдържат и авторски части – едната е издадена през 1638 година, другата – през 1641 г., и двете – в Рим. През 1983 г. в библиотеката беше останала само втората, която вероятно е била в по-голям тираж и се среща и в други библиотеки – например, в Баварската бииблиотека в Мюнхен, също, в Любляна, и в Лондон има екземпляр. Но другата вече беше изчезнала. А през 2007 година вече беше изчезнала и втората. Почти съм сигурна, че точно този екземпляр е бил продаден няколко години преди това на търг, данни за търга намерих в интернет. Не искам да кажа нищо лошо за търга, организаторите със сигурност са проучили произхода на книгата, доколкото им е било възможно. За съжаление, книгите струват и пари, има хора, които ги ценят именно за това тяхно качество. Разказвам тази история, защото тя може да хвърли светлина върху пътя на ръкописа от Дубровник до Модена. За щастие, има богати колекционери, ценители, често те са и учени, благодарение на които в крайна сметка книгите стават достъпни за специалистите и за обществото.
От кога се знае за съществуването на историята на Петър Богдан?
Петър Богдан е плодовит автор, който доскоро беше известен главно чрез богатото му епистоларно наследство – писма до Ватикана, които е бил задължен от поста си да изпраща. Много от тях са публикуване още през ХІХ век от първия голям изследовател на книжнината, която са оставили българските католици – банатския българин Еузебий Ферменджин, също – францисканец, който работи в тогавашна Австрия и е високо ценен и в хърватската наука. Той е от стар чипровски произход. Наемал е писари, които са правели преписи в архивите на Ватикана на писма и документи, свързани с българите, повечето от тях е и издал. В писмата на Петър Богдан има данни за намеренията му да пише историческо съчинение, но че наистина е осъществил намерението си, показаха находките във Виена на нашия голям учен Никола Милев . Като млад учен навремето Божидар Димитров намери редактиран фрагмент от труда – началото на съчинението, както и данни, че трудът е бил издаден във Венеция като книга в нередактиран вид. Така че е много вероятно да се открие и печатната книга, особено сега, когато се знае и точното заглавие.
Оригиналното заглавие на историята е „За древността на бащината земя и на българските неща“. Какво е нейното значение за българите днес?
Без съмнение можем да научим доста неща за живота у нас през ХVІІ век. Също – да изясним някои моменти, важни за науката.
Ето, преди няколко дни попаднах на интересна статия на колегата доц. Стефан Дечев за това, дали са очертавани границите на България през ХІХ век и какво всъщност е било представяно в границите на Екзархията или на Санстефанска България. Петър Богдан съвсем целенасочено е очертал границите на „Царство България“ – с географски термини, с иманата на старите римски провинции. Целта му е била да представи конкретно „Царство България“ пред Европа. По данни на францисканците са били съставени и старите карти на района в европейската картография. На тях най-подробно са нанасяни селищата, които са отразени в съчиненията на Петър Богдан и които не са особено известни днес селца. И в прочутият сръбски историограф Йован Раич в съчинението си по българска история е отразил като важни старите католически селища, за които днес не всеки българин знае – Чипровец, Железна, Копиловец, Клисура. Използвал е някакъв труд, повлиян от съчинението на Петър Богдан.
Но най-важното според мене е възможността да намерим четиво, създадено от български интелектуалец от ХVІІ век. Дори не бих нарекла автора „книжовник“, защото не се вписва в създадените стереотип за български книжовник! Това е нов тип автор. Много ерудиран, образован, умен, с талант за писане.
Защо откритието Ви е важно за България?
Мога да се произнеса само от гледна точка на професията си – филолог съм. Това е авторски, а не – преводен труд, каквито са повечето от съчиненията в по-старата ни литература. През ХVІІ век почти всичко, съчинено и написано от българи, е дело на българи-католици. Учудващо е, че тогава сме имали хора с университетско образование, с докторски степени, с висока европейска култура, които са оставили ценни текстове с данни за историята и културата на българския народ. Те са от бедни семейства (да оставим митовете за икономическото могъщество на старото чипровско население), но са имали шанса да се изучат. Създаденото от тях показва големия интелектуален капацитет на българите, които, с малко икономическа помощ, са ставали елитни образовани европейци. Показвало го е на съвременниците им в Европа, показва го и на нас. И ще ни покаже, че през ХVІІ век е имало хора, които са се чувствали българи, хора от „Царство България“ и са били горди със своето царство. Използвали са думи като „родина“ и „отечество“ , при това – не само на латински. В други свои трудове Петър Богдан използва думата „отачбина“ или „отъчбина“ (писал е с латиница, думата идва от „отец“, в диалекта е „отЪц“ и значи точно „отечество“).
