Пламен Павлов завършва история във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. От 1984 г. е преподавател по история на Византия и Балканските държави през периода IV – XV век във Великотърновския университет, професор, доктор по история.
Участва в различни форуми и изяви на български общности в чужбина (Украйна, Молдова, Чехия, САЩ, Румъния, БЮР Македония, Западните Покрайнини, и др.).
Пламен Павлов е работи за развитието на хоризонталните връзки между български дружества и организации от целия свят, като поставя акцент на т.нар. исторически общности в Украйна, Молдова, Румъния, Македония, Албания, Гърция, Западните покрайнини и др.

 

 

 

Проф. Павлов, какво е значението на Съединението за историята на България, можем ли да гледаме на него като на истинско Освобождение или като на продължение на Освобождението?

Разбира се Съединението е едно от знаковите събития в новата история на България. То е част от този процес, който съчетава в едно двата компонента на Вашия въпрос. От една страна това е продължаване на процеса на Освобождение, от друга страна – една решителна крачка към национално обединение.

Тогавашните българи не могат да се примирят с решението на Берлинския конгрес и на практика още от самото взимане на решенията, дори от преди това, тъй като се е носело във въздуха какво ще се случи в Берлин на този конгрес на Великите сили, започват изграждането на комитетите „Единство”, като това засяга както територията на Княжество България, така и на Източна Румелия, които дори още не са формирани като юридически области.

Първата задача е била да не се допусне вкарване на турски гарнизони в автономната провинция.

Същевременно не бива да забравяме, че това е част от един много по-голям процес, тъй като българите в земите, които остават в Османската империя – Македония, Одринско – засипват Великите сили с протестни телеграми, с изложения, с мемоари, както се е казвало тогава, с които решително заявяват, че искат да бъдат в освободените български земи.

Същото се отнася, макар и в по-малка степен, тъй като чуждите режими са си казали думата, за земите в Поморавието, които още по силата на Санстефанския, после на Берлинския договор са дадени на Сърбия и земите на Северна Добруджа, които преминават в Румъния.

Съединението е един триумф на нашето национално единство. Затова и трябва да внимаваме, когато говорим за Съединение и за обединение. Съединението е акт на обединителната линия в българското развитие в онова време, но то е просто една решаваща крачка за сплотяване на силите на свободните български земи, което е в името на голямата идея да освободят и поробените братя в Македония и Одринско.

Защо Русия е била толкова яростен противник на Съединението?

Отношението на Русия към Съединението е една много деликатна тема в миналото от гледна точка на това да не се наруши мантрата за българо-съветската и българо-руската дружба.

От друга страна още тогава тя е белязана с много противоречивото поведение на руския император Александър III и на отделни политически сили. Най-голямото предателство, което Русия извършва спрямо нашите земи е отзоваването на руските офицери, непримиримата позиция към княз Александър (Батенберг, бел.ред.) и така да се каже мълчаливата подкрепа за сръбската агресия към България.

Русия с нейните претенции да е освободителка, да е ментор на българите, иска да се изпълнява нейната воля едва ли не на 100% и нищо да не става без нейно знание и без нейно участие или съгласие.

В случая обаче нашите деди дават един добър урок и на Русия, и на всички останали Велики сили, като вземат съдбата на Отечеството в собствените си ръце.

Разбира се Русия в крайна сметка признава Съединението, но с различни уговорки, тя се опитва на всяка цена да изгони княз Александър, когото се е опитала да превърне в своя марионетка и не е успяла.

Русия губи в тази ситуация. Тя просто до голяма степен демаскира своето участие в съдбата на България и това отрезвява пък много българи, които до този момент сляпо са вярвали в Русия. Приливът на русофили е бил много силен. Дори Стефан Стамболов е бил искрен русофил в чисто духовен план, но това на практика крайно негативно поведение на Русия в дните на Съединението и на Сръбско-българската война отрезвява голяма част от българското общество.

Затова е още по-необяснимо как днес в България има някакъв такъв инфантилен прилив на русофилски чувства, който е част и от хибридната война, ако питате мен. Това няма никакво реално обяснение. Не става дума някой да мрази Русия, напротив – ние като народ винаги имаме добри чувства към един сходен народ, какъвто е руският, към руската култура. Но както беше казал и президентът Петър Стоянов, в крайна сметка номер едно е България, а не отношението към Русия.

При Съединението има почти 100% единство у българския народ за осъществяването на този акт. Загубихме ли това единство и забравихме ли, че „Съединението прави силата”?

Това единство трябва да бъде и по някакъв начин разширено. Водещо е единството на българите от автономната провинция „Източна Румелия” с тези в Княжество България. Но на практика в акта на Съединението участват много македонски българи.

Ако погледнем дори хората на историческата снимка, където са дейците на Тайния централен български революционен комитет, основан от апостола на Априлското въстание Захари Стоянов, там виждаме Спиро Костов от Македония, когото сме забравили, но който е много дейна фигура в тези събития.

В тези събития участва Бранислав Велешки, който тогава живее в Пловдив. Това е също един забравен българин, роден в Македония, но той е бил адютант на Георги Стойков Раковски – на демиурга на нашата революция. Той е бил много близък до Любен Каравелов, до Христо Ботев, до Левски.

Младият Андрей Ляпчев – бъдещ голям български държавник, отрасъл в Македония. Тогава той е ученик в Пловдивската гимназия „Св.Св. Кирил и Методий” и е член на комитета в Панагюрище, където започват реалните действия, които водят до 6 септември 1885 г.

Знаем за панагюрските ученици, които обявяват нещо като гражданско неподчинение, полицията ги арестува, намесва се целият град на практика. Прави се едно второ Панагюрско въстание и от тук вече започва ефектът на доминото. Цяла Източна Румелия се разбунтува и се стига до събитията от 6 септември.

От друга страна не бива да забравяме, че началник на румелийската милиция е тогава майор Данаил Николаев, после заслужил медал – патриархът на българското войнство, който е бесарабски българин. Освен това в румелийската милиция участват още много българи от Бесарабия, които са били опълченци в руско-турската война, после са останали в румелийската милиция.

Така че тук имаме едно участие от всички етнически територии, включително от историческата емиграция, каквато са бесарабските българи.

Да не говорим за този акт на единение, който се случва, когато неочаквано Сърбия напада вече съединена България. Тогава имаме мощно движение на доброволци и в територията на Княжеството, и в територията на бившата вече Румелия, но и българските студенти от чужбина веднага масово се завръщат в България.

Дори има един малко куриозен случай – на одеското пристанище един от тези студенти закъснява, корабът отплава, той тогава заплашва, че ще се самоубие, корабът спира и той се качва  се връща в България, за да участва в защитата на съединеното Отечество.

Така че тук националното единство е в една висша степен на проява в тези паметни събития през септември 1885 г. и после по време на Сръбско-българската война.

По Ваши наблюдения младите знаят ли достатъчно за тази важна част от нашата история и какво можем да научим всички ние от българите преди 133 години, които се осмеляват да се опълчат на Великите сили?

Актът от 6 септември 1885 г. присъства слава богу много сериозно във всички български учебници. Общо взето това е едно известно събитие за разлика да речем от акта на Независимостта от 22 септември 1908 г., който до скоро беше почти непознат на българската публика.

Въпреки всичко обаче, когато се отбелязва това събитие, когато се повтаря, и то не само на 6 септември, „Съединението прави силата”, това трябва да бъде разглеждано в контекста и на тогавашните събития, пък и на днешната обстановка като един пример за единство на националните сили в името на високи цели, а не на някаква конкретика.

Всъщност девизът „Съединението прави силата” е от преди деня на Съединението, така че до голяма степен това е една реализация на вече съществуваща концептуална мисъл в българското общество. Но той не бива да се използва просто като някаква апликация, а да се схваща в неговото реално съдържание като единство в името на голямата цел. Голямата цел е национално обединение.

Затова и не бива механично да се смесват понятията „Съединение” и „обединение”, макар че още в документите от есента на 1885 г. много често се използва и терминът „обединение”. В крайна сметка се налага понятието „Съединение”, тъй като съединяването на двете освободени части на Отечеството е гаранция за обединението на всички останали части.

В основата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация стои същата идея – за постигане на автономия на Македония, която в началото е наричана Западна Румелия в някои документи, и съединение с Отечеството.

Тъй като на тази идея не й е било съдено да се осъществи, се стига до войните за национално обединение. Но този дух, който го виждаме на 6 септември и следващите дни, този прилив на доброволци, особено от горните класове на гимназиите, много често е имало случаи деца на 15-16 години да се представят за 18-19-годишни,за да могат да получат оръжие и да участват в отбраната на съединеното Отечество.

Този прилив на енергия, тази не инфантилна, а дълбоко осмислена идея за дълг пред Отечеството, пред бъдещите поколения я виждаме през 1912 г. в Балканската война, виждаме я и през 1915 г., когато започва нашето участие в Първата Световна война.

Ние много често се чудим как през 1912 г. се е случил този прилив на енергия, как през 1915 г. и обикновеният войник в окопите е убеден, че трябва да се освободят поробените български земи, но отговорът е 1885 г. Съединението и всичко, което го предшества.

Освен това не бива да забравяме, че макар актът на Съединението да настъпва 7 години след 1878 г., на практика тази идея никога не е слизала от дневен ред. Аз го казах – още след решението на Берлин започват да се създават комитети, после има събития в Сливен през 1880 г. със задачата да се постигне Съединение, имаме и други прояви. Особено тези тържества, които са проведени в памет на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа на Бузлуджа, те са фактически една невероятна демонстрация на национално единство. Събират се младежите от Северна и Южна България и почитайки паметта на загиналите в борбата за Освобождение, мислят за поредната стъпка в развитието ни като нация.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!