СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.бг, Путин I превръща Черно море в руско езеро

Какво се случи „онзи ден“ в неделя в Азовско море, където руски специални части удариха преднамерено украински кораб, завладяха го, заедно с още два и плениха 23-ма украински военни, на които отказват статута на военнопленици и ги обявяват за престъпниции, които ще бъдат съдени по същите руски закони, по които в руските затвори попадат всякакви противници на режима в Кремъл?

За да си отговорим на въпроса какво мотивира този държавно спонсориран пиратски акт, трябва да се върнем назад в историята, любима на руските стратези и на организираната от тях пропаганда, представяща пиратството като форма на самозащита от украинския флот, на който иначе същата тази пропаганда се подиграва за „старите ръждясали корита“.

Не, актът на държавно спонсорирано пиратство на руския боен флот срещу украинския в Азовско море на 25 ноември не може да бъде сравнен по мащаб с атаката на имперска Япония срещу американското пристанище Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. Но по своята безрасъдност двете събития са аналогични, показвайки агресивността на нападащата страна, убедена егоистично, че има право на това. Достатъчно й е да е убедена, че може да си го позволи.

Съвременната доктрина за руската „изключителност“ се храни с ирационални исторически аналогии. Очевидно Владимир Владимирович Путин се изживява като Петър I, при когото Московията се превръща в Русия, т.е. в империя, през 1721 г. след победоносния завършек на военните авантюри на младия Романов на север. Началото на тази завоевателна политика на самопровъзгласилия се руския император обаче е сложено повече от четвърт век по-рано с похода на московците към Азов. Именно завладяването на Крим и излаза на Азовско море провъзгласяват пред света, че затворените на територията на Московията доскорошни монголски васали заявяват претенцията си за държава, която успешно мери мускули с тогавашните велики сили на запад, както и на юг с огромната Османска империя.

Да повторя: изграждането на московската завоевателна армия по адекватен за времето си начин започва с победата на Петър I над крепостта Азов на 19 юли 1696 г. Това е началният залп в ускореното милитаризиране на Московията, особено по отношение на създаването на военноморски флот. Да ви напомня „нещо“ на онова, което се случва в Черно и в Азовско море от 4 години насам?

Дългото предисловие за историческите корени на руския имперски начин на мислене не е самоцелно. То е свързано с факта, че днешната Руска империя, наричана за благозвучие „федерация“, храни своето имперско самочувствие от позоваването на военната сила. Не е никак случайно, че главният повод за национална гордост в Русия не е нейното настоящо състояние (на изостанала, почти както по времето на Петър I държава), а паразитирането върху безцеремонните руски териториални завоевания, превърнали страната в най-голямата по територия в света. Какво по нагледно доказателство за основателността на тази гордост може да има за един развълнуван от миналото съвременен руснак от беглия му поглед върху географската карта и мястото на Русия на нея на близо една седма от сушата на планетата на нея! А че за такава грамадна държава е срамно да се бори за нови и нови териотирални резширения за сметка на по-малките съседи (защо Русия не се опита да си взмеме със сила Аляска от САЩ, как мислите?), явно не е важно за манталитета, според който целта оправдава средствата.

Не беше трудно да се проумее замисълът, според който 19-километровият мост над Керченския проток цели да превърне Азовско море в руска акватория, която може да бъде контролирана и затваряна в същия волунтаристки дух, с който Москва обоснова окупирането и откъсването на Крим от Украйна. Заветът на Петър I Черно море да бъде превърнато в руско езеро очевидно кънти в главата на Влдимир Владимирович. Възприеман първоначално на запад в началото на века като „просветен президент“, желаещ да продължи отварянето на Русия на запад (почти като Петър I), Путин се доказа с агресията в района на Керч като измамник, продължавайки оповестената от него в една реч в Мюнхен през 2007 г. политика на противопоставяне на Запада, довела до агресиите му в Грузия през 2008 г. и срещу Украйна през 2014 г.

Ако се върнем на въпроса защо руските военни избраха да нападнат украински кораби, вместо да ги ескортират, както са правили преди (например на 22 септември, когато придружават без да се стига до инциденти два украински военни кораба до излизането им от същото това изкуствено създадено тясно гърло под руския мост), единственият видим отговор е политически. Когато Путин иска да го обичат още повече шовинистично настроените руснаци, 4 процента от които заявяват в допитване на социалогическата агенция Левада, че биха гласували за крайния шовинист Жириновски днес, той избира познатото средство за вдигане на нова националистическа вълна, спаднала след еуфорията „кримнаш“. Същият Жириновски направи пробив в електоралната традия на управляващата партия на Путин „Единна Русия“ на последните регионални избори със смайващия като за тази автокрация резултат: постигна цели две победи в регионите на Изток, което принуди Москва да анулира резултата в един от тях.

Онова, което в Кремъл не разбират или игнорират, е , че като прехвърлят на украинския президент вината за инцидента в Азовско море по предизброни съображения, на практика информират собствения си русийски народ (терминът не е публицистична задявка, идеолозите на Путин се опитват да го изковат като ново понятие в многонационалната империя), че в Украйна властта зависи от хората, които могат да си сменят президента на избори. Нещо немислимо за властта на Путин в Русия.

Всеки опит за прогноза докъде ще стигне Путин в тази опасна игра се натъква на неговата …предсказуемост. Путин никога на отстъпва пред по-слабия. А по-силните от него обединени европейци и американци едва ли биха притиснали Москва дотам, че да заприличат на него – в смисъл, да застрашат световния мир. Путин разчита на тази демократична слабост към мира, характерна за демонизирания от него и режима му Запад. И не без основание.

Остава да видим до каква степен на същата пропагандна кукичка, както с агресията срещу Грузия и Украйна досега, ще се хване податливият на подобни примамки русийски народ. За него убитата на 7 октомври 2006 г. журналистка и правозащитничка Анна Политковская написа, че проявява склоност към фашизъм.

В посмъртно издадените дневници на журналистката, събрани в книгата „Руски дневник“, Политковская отбелязва:

23 декември:

„В Москва се извършват ритуални убийства. Откриха втора отрязана глава за последното денонощие, този път в източния столичен квартал Голяново. Била е в контейнер за смет на улица „Алтайска“. Снощи пък намерили глава в найлонова торба, оставена върху маса на двора пред жилищен блок №3 на улица „Красноярска“. Двамата мъже са били мъртви двайсет и четири часа преди откриването на главите. Обстоятелствата в тези случаи са почти идентични: жертвите са от Кавказ, на възраст 30-40 години, с тъмна коса. Главите са намерени на един километър една от друга.

Такива са резултатите от расистката пропаганда в предизборната кампания. Нашият народ е много податлив на фашистка пропаганда и реагира веднага. По-рано този месец Родина, партията на Дмитрий Рогозин, спечели в Москва 15%.“

Из „Руски дневник“, глава „Как беше преизбран Путин“, стр. 55, 56 , издателство „БАРД“ ООД, София, 2007 г.