СПЕЦИАЛНО ЗА „ДЕБАТИ.бг“: Русия води азиатска политика

Николай I… Путин… Чингис хан

Православието било „началната точка за създаването и развитието на руската държавност, истинското духовно раждане на нашите предци, определянето на тяхната идентичност, подема на националната култура и образование“. Думите са на руския президент Владимир Путин, изречени по време на тържествата за 1030-та годишнина от приемането на християнството в Старата Рус.

„Повесть временных лет“ („Повест за отминалите времена“), основният източник за историята на древна Русия, разказва как е станало това: дошли най-напред мисионери от Волжка България да склонят княз Владимир Светославович да приеме с народа си исляма, но когато разбрал, че Мохамед забранява пиенето на вино, владетелят отговаря с едни от най-известните руски слова, цитирани и до днес: „Руси есть веселие пити, не можем без того быти“ („Русите пият и се веселят, не могат без това да бъдат“), и отпратил волжаните. Отпратил впоследствие и немците, които му предлагали католичество, и хазарите с юдаизма, за да се спре най-накрая на православието, впечатлен от красотата на литургията: неговите пратеници в Константинопол били възхитени и смаяни в „Света София“: „Не ведали, где мы есть – на небе или на земле“ („Не знаехме къде се намираме – на небето или на земята“).

Думите на Владимир Путин обаче, макар и да отпращат към древни времена, всъщност са почерпени не от там, а от 30-те години на XIX век, когато се ражда на бял свят знаменитата доктрина на тогавашния руски министър на народното просвещение Сергей Семьонович Уваров (1786-1855). Накратко тя гласи:

„Нашето общо задължение се състои в това народното образование, съгласно Височайшето намерение на Августейшия монарх, да се извършва в обединения дух на Православието, самодържавието и народността“.

Августейш монарх тогава е Николай I, когото наричат „жандармът на Европа“ – една от най-мрачните фигури в руската история, в която, между другото, такива мрачини изобщо не липсват. Николай I все пак е особен случай: уплашен от въстанието на декабристите, вдигнато след неговото възкачване на престола (1825), той през целия си живот се бои от измяна, заговори, революции и поради това е настроен крайно враждебно срещу каквито и да е промени в Европа. Императорът приветства генерал Луи Йожен Кавеняк, когато разгромява през юни 1848 г. безпощадно парижките въстаници; а малцина вероятно знаят, но руската агресия срещу Унгария през 1956 г. си има прототип – през 1848 г., на 21 юни, руски войски начело с генерал Паскевич нахлуват в гръб на въстаналите срещу Австрийската империя унгарци и така спомагат за поражението им. И всичко това под знака на истината на православието и Божията подкрепа:

„С нами Бог! – пише Николай I в манифест, насочен срещу Пролетта на народите – Разумейте языци и покоряйтеся, яко с нами Бог!“ („Бог е с нас! Осъзнайте изреченото и се покорете, защото Бог е с нас!“).

Честването на 1030-годишният юбилей е плод тъкмо на такова съзнание: „С нами Бог!“. Този Бог обаче, Богът на руското православие, е Бог услужлив и трепетен пред самодържеца и Самодържавието: още Петър I издава указ, с който превръща Руската църква в придатък на държавата. В западните (пък и не само в западните) истории на християнството обичат да говорят за Византия, че там господствал цезаропапизмът, сиреч подчинение на Църквата пред Държавата. Нищо подобно! Във Византия се говори за симфонията между двете, докато истинският цезаропапизъм е в действителност руско имперско явление, според който патриархът не е нищо повече от обикновен държавен служител.

Прочее, през пролетта на 2018 г. патриархът Кирил пристигна тъкмо в това си качество и тъкмо като емисар на руската държава се накара на българския президент Румен Радев. А това, че вицепрезидентката Илияна Йотова клекна и му целуна ръка говори единствено за тежкото неразбиране от страна на българските власти за естеството на руската църква и православие, които са не чак толкова религиозно, колкото имперско учреждение. Прочее, достатъчно е да се влезе в например Исакиевския събор в Санкт Петербург, а след това в която и да е българска черква, включително дори в храма „Св. Александър Невски“, за да се схване разликата.

Защото, забележете: средният член в троицата „Православие, Самодържавие, народност“, тоест този, който свърза първия и третия, е именно Самодържавието. То всъщност определя както задачите на „Православието“, така и изискванията към „народността“. Освен това: главните букви са за първото и второто, третата е оставена с малка; с други думи, те може да бъде и е само обект на въздействие от страна на първите две, но не и самостоятелен и действен елемент. Причината е, че исторически се е получило така, че за руснаците във всичките им обществени ипостази – политически, граждански, икономически, културни – няма нищо по-важно от империята, сиреч държавата, сиреч Самодържавието. И с това могат да се обяснят имперските залитания на мнозинството руски интелектуалци от Пушкин през Достоевски до Андрей Битов и Юрий Башмет, склонни да мислят държавата за съкровена и неприкосновена, независимо от скверните ѝ дела. Не поради друго, а защото руската държава, възстановена след монголското иго под егидата на Московското княжество, възприема почти 1:1 порядките на империята на Чингис хан. А там нищо не е по-важно от владетеля, всички други са негови роби. Или, да го кажем по руски, холопи.

Казвал съм го много пъти, ще го кажа отново: Русия във всичките си властови превъплъщения след XV в. – Рюриковичи, Романови, Ленин и Сталин, Хрушчов и Брежнев, та дори Горбачов и Елцин – е последната генеалогична клонка, последният потомък на империята на Чингис хан. Да, културно руснаците може и да ги тегли към Европа, политически обаче те принадлежат на Азия, на Великата орда, в която ханът е вся и всë – всички му служат, всички му се кланят. И Владимир Путин не прави изключение: режимът, установен от него в днешна, двадасетипървовековна Русия, е идентичен с режима на родилата се на границата между дванадесетото и тринадесетото столетие империя на Темуджин, приел през 1206 г. името Чингиз (разбира се, с известни трансформации, но периферни, ядрото е запазено). Вътрешното устройство на монголската империя бива съхранено във вътрешното устройство на руската империя, а агресивната политика на монголите е възприета от московците, колкото и те да пеят обратното: „Хотят ли русские войны“ („Искат ли русите война“, стихотворението е на Евгений Евтушенко). Какво да се прави – традицията повелява!…

Тази традиция Николай I пази като очите си, на тази традиция се опира и режимът на Путин. Всъщност, ако търсим аналози в руската история, не Сталин, още по-малко Владимир Светославович, дори не великият московски княз Иван III, отхвърлил окончателно зависимостта от монголците, нито пък цар Иван IV Грозни, въздигнал във върховен принцип светейшата даденост на самодържеца, а именно Николай I е монархът, когото днешният руски владетел следва неотклонно в своите политически практики. „Православие, Самодържавие, народност“. И ако Николай Александрович се е възприемал като „жандармът на Европа“, то Владимир Владимирович се възприема по същия начин с тази разлика, че Романовичът е караулил в полза на Свещения съюз и установения от него европейски ред след победата над Наполеон, докато кагебистът караули за Свещените ценности срещу продажната и разкапана либерастка Гейропа. И тъкмо поради това – хвалейки Православието, той всъщност хвали Самодържавието…

Краят на Николай I не е добър – носят се слухове, че императорът се самоубил, след като осъзнал, че руснаците катастрофално губят Кримската война (1855). Империята му всъщност се оказва негодна пред обединените сили на Англия, Франция и Турция. Лошата новина тук е, че тъкмо война слага край на мракобесния му режим. Лоша, защото ако е вярна аналогията, война ще сложи край и на режима на Путин. Макар че, от друга страна, какво от това? В Русия Чингис хан всеки път отново (ще) се възражда…