Не остана вече фактор в държавата, който да не се е произнесъл за сделката ( от руската дума „сделано“) с продажбата на ЧЕЗ. Вече и президентът Румен Радев се почувства длъжен да се присъедини към общото мнение, че водата е мокра, т.е. , че има нещо гнило в поверената му държава.
Какво единодушие настъпи само! Преди президента реагираха опозиционери и доста корупционери, чиито имена е по-добре да не споменавам, защото те имат правото да мълчат или да говорят само тогава, когато настояват заплашително да дадеш доказателства колко точно са взели, да посочиш място, ден, час и минута, както и дали разполагаш с документи, аудио и видеоматериали, пръстови отпечатъци, ДНК материал и храбри свидетели, които да докажат твърденията ти за тяхната корумпираност.
Губене на време е ( за пишещия и четящите) е да преповтаряме аргументите на възмутените състезатели в дисциплината „дай да яхнем първи вълната на възмущението“. Пък и съгласяването с несъгласните със сделката ще изглежда като практикуване на римското правило „да се присъединим към врага, ако не можем да го победим“- номер, който БСП спретна с благоволението си да се присъединим към НАТО и ЕС.
Далеч по полезно е в помощ на любознателните да зададем въпроса защо всички се превъзбудиха чак сега и вкупом заприличаха на жабата в лабораторията, на която са й пуснали с експериментална цел ток, за да й проверят рефлексите. Вярно е, че пускането и спирането на тока е сред най-чувствителните теми в нашето блато. Самият премиер Борисов, властелинът на гьола в Белене, припомни, че при управлението на адски възмутените днес другари и другарки за съдбата на електропренасянето България приличаше на дискотека. Понеже „увеселението“ се е командвало от държавата, пускането или спирането е зависело от това дали шалтерът е ръцете на пиян или трезвен държавен служител.
Цветистите метафори и хиперболи обаче отново не отговарят на въпроса защо изобщо се стигна до абсурда безпарични българи с нулев опит в бранша да си напазаруват на кредит една трета от бизнеса в снабдяването с електиречство в днешна България? За един обикновен потребителски кредит банките проучват едва ли не интимния живот в спалнята на кандидата, а тук подборностите от салнята започнаха да изскачат след свършения факт на консумираната близост на купувачите с банките. И с руските милиарди, къде без тях в нашата губерния!
Това, че Нова телевизия по същото време беше купена от чешки милиардер, извънредно близък с путинофилстващия чешки премиер Милош Земан, не предизвика никакви вълнения. Голяма работа, поредната българска медия минава вече открито под руска опека – за свикналите на изнасилвания насред площада у наше село още едно не е от значение. Обаче…
Обаче същото се случи през лятото на 2013 г., когато „Булгартабак“, най-дълго охранявания от ДПС български държавен монопол беше продаден без възражения от страна на Доган и поданиците му и без конкуренция на истинския руски купувач, Външнотърговската банка( ВТБ), по-известна по света като втората по големня в Русия, заслужила си прозвището „банката на Путин“. Търгът с един състезателен ( троянски) кон мина без никакви Радини и Радеви вълнения ( Радев още се правеше на натовски генерал по онова време, така че му е простена криеницата със задна дата, а днес вече няма информационен повод да се възмути – бито, платено).
А никак не беше шега работа. „Булгартабак“ е класическа илюстрация на написаното от Джордж Оруел ( и той бивш комунист, за сведение на Сидеров): „Който контролира миналото, контролира бъдещето“. В смисъл, че който контролира „Булгартабак“, контролира електората на ДПС, критичен по своята важност играч в играта на демокрация в България вече повече от четвърт век. Фактът, че за първи път от ДПС не вдигнаха врява около „посегателството“ към тютюневия мнопол и неговото значение за депесарския монопол върху изборните резултати в населените с български турци райони, издаде връзката на партията с московската пета колона.
Истината се изстреля на международна орбита за първи път в прословутата статия на „Ню Йорк таймс“ в края на 2015 г., която посочваше проруския характер на ДПС и с това разгневи искрено тогавашния лидер Лютви Местан. Той поиска извинение от „Ню Йорк таймс“. Очаквано, не го получи, но неочаквано година по-късно си призна, че май авторите на статията ( с които пишещият тези редове имаше дълги разговори в София и беше наясно, че и те са наясно) са били прави . Видно стана най-накрая за всички от коледната промосковска операция на Доган по отстраняване на Местан и демонстриране на лоялност към Кремъл.
Сега един руски грузинец или грузински руснак ( Паата Гамгонеишвили , първи славянин, собственик на банка „Славянский кредит“) не прави нищо кой знае колко по-различно от ВТБ в рамките на руското придобиване и на други активи от подобен мащаб – като БТК ( това не беше ли слагане на руска ръка върху комуникациите на натовска България, г-н президент?), на най-големия Мол в София или на ТЕЦ Варна , Дипломатическия клуб в Бояна или на столичната Общинска банка, купена пак с кредит от БТБ. Общото в изброените дотук няколко сделки е в това, че руското участие в тях е публична тайна.
Да не би това е да е грешката на г-жа Гинка от Пазарджик? Може би от самото начало трябваше да си каже ясно, че едни руски милиарди надничат зад нея й щяха направо да я поканят на поднасянето на цветя на 3 март пред паметника на „Опълченеца“ в София, организирано и тази година съвместно от русофилската Столична община и Дружеството за приятелство с Русия „Александър Невски“ ( открийте разликите!).
Вместо това, сега на г-жа Гинка се налага да играе ролята на умрялата лисица, метната на рамото на бракониера, който крещи изненадно при среща с горския, попитал какво е това нещо, увито около врата му: „аууу, лисица“!
