Бил съм в Кремъл. През 99-а. Президентът Стоянов беше на посещение в Москва, Борис Елцин не беше се появявал публично две седмици. Олег Попов, тогава снимаше за „Ройтерс“, беше много щастлив. Понеже световните агенции – АФП, „Асошиейтед прес“ – работеха на пул система. В смисъл – една седмица снима АФП, после „Ройтерс“, после АП.
И – вика Олег – бинго – втора седмица ние ще снимаме, щото българският президент е тук. Пари ще изкараме.
Елцин се появи във видимо тежко състояние. „Мы договорились об сотрудничество в космосе“ – така започна и последва 30 секунди пауза. Всички мълчат и чакат.
Благоговейно.
Тогава осъзнах какво точно представлява господарят на Кремъл. В тази изтерзана страна.
Западни анализатори се дипломираха и правят пари с тази теза.
Няма и две години по-късно Елцин предаде властта на Путин. Който не я е изпускал 18 години вече, с хоризонт.
Харесвах много Борис Николаевич. Четох му (авто) биографията навремето, където пишеше – не мога да летя с „Волга“-та по московските улици, когато знам, че съседката ми няма аспирин за детето.
Това беше манифест. И е, за съжаление.
Мисля, че най-хубавото нещо, случило се на Русия, беше Борис Елцин. Той беше добрият цар, добрият първи секретар, нещо като Ивайло Свинаря. В тази страна друго не е възможно. Изглежда.
Сега Елцин е мразен повече, отколкото Горбачов.
Ако е възможно.
Но той се опитваше да направи Русия част от света.
Путин – наопаки – я изолира.
И получава акламации.
Russia today, Russia forever.
