На 14 юли се навършиха 100 години от рождението на един от най-великите филмови стилисти на всички времена – Ингмар Бергман. Целият свят го чества с различни прояви. У нас преди броени дни излезе ново издание на „Латерна магика” – удивително визуална автобиография, проследяваща живота на режисьора от детските години в шведската провинция, през работата му в театъра, до триумфите в киното и бурните му романтични истории.
Бергман си спомня свои преживявания и състояния чрез поредица от разтърсващи ретроспекции, които документират някои от най-важните моменти в историята на киното на XX век. В знак на почит към личността на твореца предстоящият през есента фестивал Cinelibri предвижда кинопанорама с негови филми и специална галавечер в зала „България” .
В рамките на събитието ще бъде излъчен документален филм, съпроводен с видео поздрав към зрителите от страна на норвежката звезда Лив Улман, муза на прочутия режисьор. Оркестърът на Софийска филхармония ще изпълни музика от филмите на Бергман, която ще възкреси духа на снимачната площадка и сцени с любимите му актьори. В рамките на фестивала премиера ще има и документалният филм на журналиста Георги Тошев, посветен на Бергман и Лив Улман с работно заглавие “Лив и Къщата на спомените”.
Ингмар Бергман (1918-2007) е един от гениите в киното – режисьор, сценарист и продуцент с над 60 филма в творческата си биография. Също толкова ценен и като драматург, той режисира над 170 театрални постановки. Шедьоврите му „Есенна соната”, „Сарабанда”, „Шепот и викове”, „Сцени от един семеен живот”, „Фани и Александър”, „Поляната с дивите ягоди” налагат нов кинематографичен език и докосват милиони зрители по света. Характерен за оригиналното му творчество е театралният подход, но произведенията му черпят вдъхновение също от живописта, музиката, литературата и философията.
По думите на Уди Алън в работата си Бергман изследва най-дълбоките безпокойства на хората – смъртната природа на човека, любовта, изкуството, религиозните съмнения, предизвикателствата на брачния живот, неспособността да общуваме пълноценно – и създава от тях проникновена филмова поезия. Въпреки, че дълбае в най-тъмните кътчета на човешката душа, Бергман казва, че през целия си съзнателен живот е бил изпълнен „от чувство, което Бах нарекъл радост“.
„То ме спасяваше в критични моменти и злощастия – споделя режисьорът, служеше ми за не по-малко надеждна опора от моето сърце. Понякога ме подтискаше, причиняваше ми неудобства, но никога не беше враждебна или разрушителна сила. Бах бе назовал това състояние радост, Божия радост. Всемилостиви Боже, помогни ми да не загубя радостта си“.
Личният му живот е бурен и драматичен. Има 5 брака, множество интимни връзки и 9 деца. Водещата актриса от „Есенна соната“ Лив Улман, е най-голямата му любов. Двамата живеят заедно години наред, но така и не стигат до брак. От връзката им се раждат няколко филмови шедьовъра , чието въдействие до голяма степен идва и от красотата и таланта на Улман. „Тя се променяше със скоростта на неговата мисъл, а той беше готов да я снима безкрайно,“ пишат кинокритиците след тяхна съвместнва изява.
Последната му съпруга умира от рак на стомаха, от левкемия на 54 годишна възраст умира и един от синовете му. „Криминалното“ му досие също не е изрядно. На 30 януари 1976 година, по време на репетиции на „Мъртвешки танц“ на Аугуст Стриндберг в Кралския драматичен театър в Стокхолм, Ингмар Бергман е арестуван по обвинения в данъчна измама. Арестът му оказва много силно въздействие, той получава нервен срив и е приет в болница с тежка депресия.
По-късно прокуратурата се отказва от обвиненията срещу него, обявявайки, че те нямат законово основание, но въпреки това Бергман се зарича никога повече да не прави филми в Швеция, закрива филмовото си студио на остров Форьо и заминава в самоналожено изгнание. Призиви да промени решението си отправят множество шведски обществени фигури, сред които и министър-председателят Улоф Палме, но Бергман се установява в Мюнхен.
„Първите години бяха тежки – разказва той в автобиографията си – Чувствах се като инвалид, безрък и безног, осъзнал за първи път, че нужната дума в нужния бързотечен момент е била досега и моят най-надежден инструмент в работата ми с актьорите. Дума, коята да не нарушава работния ритъм, да не разсейва вниманието на актьора, да не пречи на мен самия да слушам. Мигновена, действена дума, която се ражда интуитивно и попада право в целта. С гняв, горест и нетърпение се наложи да призная, че подобна дума никак, ама съвсем никак не възникваше от моя жалък разговорен немски. Подир няколко години аз се научих да установявам контакт с актьорите, които интуитивно разбираха какво искам да кажа. Постепенно ние успяхме да създадем повече или по-малко задоволителна сигнална система на чувства и съприкосновения.“
През 1982 година Бергман все пак се връща в родината си, за да режисира „Фани и Александър“ – неговия последен филм. Известната преводачка от шведски Вера Ганчева пише по повод на филма : „Бергман се слави с умението да загръща призрачната плът на спомените с мека, но тежко падаща художествена тъкан, да изгражда цялостна естетическа система от произвола, в който те тъй често тиранизират съзнанието и чувствата ни.“
След като оставя своето кинозавещание, Бергман пише и режисира няколко телевизионни продукции, част от които впоследствие са показвани и в кината. Последната от тях е „Сарабанда“, продължение на „Сцени от един семеен живот“, което той завършва на 84-годишна възраст. Умира на 30 юли 2007 г. в дома си на остров Форьо.
„Тъй като в продължение на десетилетия го бях възхвалявал ентусиазирано, когато той почина, потърсиха ме от много вестници и списания за коментари и интервюта – разказва Уди Алън – Сякаш можех да добавя нещо стойностно към мрачната новина, освен още веднъж да изразя възторга си от величието му. Питаха какво влияние ми е оказал. Не би могъл да ми повлияе, отговорих – той беше гений, а аз не съм; гениалността не се научава, нито магията ѝ може да бъде предавана.“
