Определяната като „криза” ситуация в Българското национално радио се випса в постепенното установяване на една нова политическа култура. Става въпрос за все по-устойчовото навлизане на нови форми на политическо участие чрез противопоставяне. Преди десетина година се заговори за Civil Hacktivity или за граждански хак-тивисти. Атаката срещу НАП е само конкретен пример в една разрастваща се социална практика. Все по-масово започнаха да се разпространяват модели на целенасочен вандализъм или на саботажи от типа на онова, на което бяхме свидетели по време на ремонта на улица „Граф Игнатиев”. Те имат абстрактен политически профил, близък до анархизма, но оказват цялостно влияние върху обществените възприятия, задълбочавайки разбирането за непредвидимост и безсилие на институциите.
Съчетаването на няколко паралелно развиващи се процеса създаде обща картина, върху която се проектира първото спиране на излъчването на Програма „Хоризонт” за повече от пет часа в цялостното съществуване на Българското национално радио. В резултат от това възникна нова версия на въпроса: „Кой?”. Публично разпространената информация по случая, до момента не дава отговор на този въпрос. Технически, изглежда ясно кой е предложил и осъществил спирането на радио-сигнала, но залогът изглежда прекалено висок, за да се задоволим само с този отговор.
Какво може да накара един директор да поеме отговорността за прекратяване на излъчването на БНР, което е част от системата за национална сигурност? Достатъчно ли е обяснението с „управленски вакуум” в Програма „Хоризонт”, за да се стигне до отстраняването и възстановяването на журналиста Силвия Великова от нейния ресор и ефир? Достатъчно ли е едно „Да” върху докладна записка, предлагаща спирането на радио-излъчването за пет часа на територията на цялата страна?
Проявената професионална солидарност беше много важна, но остава само един от аспектите на случилото се. Появиха се и гласове, които подложиха на съмнение както качествата и мотивите на Великова, така и значимостта на цялостната ситуация, определяйки я като елемент от противопоставянето срещу избора на нов Главен прокурор на Републиката. Появиха се и чисто партийни и предизборни интерпретации. Но, цялостният отзвук, независимо от реакцията на премиера Борисов и на правителството, бе доминирана от усещането за несигурност, скрити мотиви и липса на граници пред готовността да бъде провокирано българското общество. Определянето на случилото се като „саботаж” има своите основания, но кой би поел толкова голяма отговорност и с каква цел?
Изглежда, че спирането на радио-сигнала е планирано сравнително набързо, по-малко от ден преди да бъде прекратено излъчването. Според всички компетентни институции това не е било нито част от програмата за профилактика, нито е бил налице сериозен технически проблем. Тогава случилото се би трябвало да има своите обяснения вътре в самото Радио, като форма на саботаж, който да фокусира общественото внимание върху случващото се в него. И тази цел беше постигната, както и възможната цел за всяване на усещане за несигурност. Евентуалното повдигане на обвинение за престъпление по служба от страна на Прокуратурата, ще установи фактите и обстоятелствата, но трудно ще се добере до истинските мотиви и обхвата на въздействието му, ако наистина става дума за умишлено подгтовен и реализиран саботаж срещу национална институция като БНР.
Почти всички коментари, както от страна на ръководството на БНР, така и извън него, търсеха връзка между случилото се и предстоящите след малко повече от месец избори за местин органи на властта. Това е странна асоциация. В изборния ден на предишните местни избори имаше масирана атака срещу сайта на Президента, на Народното събрание, серия от атаки срещу сайта на ЦИК и дори срещу сайта на МВР. Ако целта бяха местните избори, какво би попречило този саботаж на „Хоризонт” да се случи именно в изборния ден, а не един месец по-рано? Кой иска да създаде връзка между незапочналата официална предизборна кампания, изборът на нов Главен прокурор и защитата на свободата на словото? И защо подобна връзка би трябвало да бъде публично лансирана чрез саботаж на националната радио-програма?
Съветът за електронни медии може да санкционира БНР за нарушаване на лицензията му, заради прекратеното излъчване на радио-сигнал в национален ефир. Но, дори и да се стигне до подобна санкция, тя само ще увеличи обхвата на пораженията от саботажа. Той не е насочен само срещу свободата на словото или срещу институцията на националното радио. Той има за цел да покаже, че дори и елементи от системата за национална сигурност не са защитени от подобен тип намеса. Но, най-същественият риск в подобна среда е банализирането на вандализма и саботажа като форма на политическо участие.
Интерпретациите, които търсят връзка между оказван външен (или вътрешен!) натиск върху свободата на словото имат своите общи морални основания, но не изглеждат достоверно спрямо развитието на ситуацията. А, ако защитата на свободата на словото е само търсено и очаквано следствие от подобен саботаж? Ако естественото възмущение и негодувание е част от планираните негативни въздействия върху общественото мнение? Ами ако целта е да се възмутим толкова, че да престанем да различаваме институционалната отговорност от груповия натиск и реализирането на корпоративни интереси с политическа цел?
Политическите последици от саботажа на БНР няма да се проявят веднага и няма да повлияят местните избори. Търси се дългосрочен кумулативен ефект, който да доведе до траен разпад на доверието и отговорността в отношенията между гражданите и институциите, а това е риск пред националната сигурност, който трябва да бъде идентифициран и управляван ефективно.
