В авторския си прочит на българската история Стефан Цанев разказва за съдбата на едно от най-великите стихотворения в българската поезия. „Обесването на Васил Левски“ от Христо Ботев. То е публикувано за първи път в „Стенен календар за 1876 година“, а същата година, на 12 август, два месеца след смъртта на поета във Врачанския Балкан, е отпечатано и във вестник „Нова България“, последният вестник, редактиран от Ботев.
От „Стенния календар“ бройка запазена няма, а в „Нова България“ стихотворението изглежда така:
Плачи! Там близо до град София
видя аз стърчи черно бесило.
И твоят един син, Българио,
виси на него…Със страшна сила
зимата пее свойта зла песен.
По-късно, пише Стефан Цанев, Захарий Стоянов също публикува „Обесването на Васил Левски“ в съчиненията на Ботев (през 1888), при което го редактира. Многоточието след „виси на него“ е премахнато и така стихотворението добива вида:
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
„Не знам дали Ботев сам, дали Захарий, а най-вероятно поправката е направена в песнопойките, защото, като се пее, музикалната фраза не позволява стихът да се раздели на две и незайният певец е съединил двете части на стиха, без да подозира, че създава може би най-могъщата, най-абсурдната метафора в нашата поезия“, пише Стефан Цанев.
Виси на него. Със страшна сила.
Вече 145 години Апостола виси със страшна сила на бесилото, умивайки лицето на България с Христовоподобната си саможертва.
За Левски много е писано, много е говорено. Но нищо не може да се сравни с написаното от Ботев. Страшната сила на двамата велики българи се е съединила, достигайки онази форма, която ни се ще да виждаме барем от време на време у съвременните ни политици и държавници.
„За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все [за]едно да вървим, ако ще бъдем хора“, пише Левски в писмо до Иван Кършовски от 20 юни 1871 година.
Това изречение е популярно, но далеч не толкова, колкото е онова от днешния учрежденски фолклор – „Когато говориш с мене, ще мълчиш“, често изговаряно от хора, видели се с власт и пари.
Пари Левски не е имал, както впрочем и Ботев, но е имал може би най-силната власт, която е имал някой човек в България. Власт над сърцата и умовете. Не се полакомил да я употреби, освен за отечеството.
След него македонските продължители на делото му също добиха подобна власт, но с изключение на Гоце Делчев, най-близкият до Апостола по дух и провиждане в бъдещето, я изкористиха.
За царе, министри и други по-обикновени властници даже не ми се говори.
Види ми се, Левски е останал в паметта ни и по тази причина.
…ако искаме да бъдем хора.
