Стефан Тафров е роден е на 11 февруари 1958 г. в София. Завършва Френската езикова гимназия в София и „Журналистика“ в Софийския университет „Климент Охридски“.
В периода ноември 1991-май 1992 г. е зам.-министър на външните работи, както и съветник на президента Желю Желев.
През март 2001 г. става първият български посланик, носител на най-високата степен на Ордена на Почетния легион на Франция.
В периода 2001-2006 г. е постоянен представител на България в ООН, а през септември 2002 г. и декември 2003 г. е ротационен председател на Съвета за сигурност.
Бил е посланик на България във Франция, Великобритания, Република Ирландия, Малта и Италия.
В момента Стефан Тафров е член съветник по външни работи и европейска политика на „Демократична България“.
Г-н Тафров, продължават опитите на премиера на Великобритания Тереза Мей да постигне вътрешно съгласие относно сделката за Брекзит, но все повече се засилват и гласовете за втори референдум. Според Вас как изглежда вероятността такъв да има или Великобритания едностранно да се откаже от Брекзит?
Великобритания така или иначе се оттегля от ЕС. Въпросът е дали ще има сделка, дали това ще бъде сделката, която беше договорена между британското правителство и ЕС и за която очевидно няма мнозинство в британския парламент, или няма да има никакво споразумение и Великобритания ще излезе без такова.
Към този момент освен това споразумение, имаме една политическа декларация, която е доста обща и която всъщност оставя най-трудното за след Брекзит. Най-сложните въпроси са свързани със статута на Великобритания след излизането й от ЕС ще бъдат договаряни бавно и продължително. Най-сериозният въпрос е статутът на Северна Ирландия.
Във Великобритания към момента няма мнозинство за нито едно решение. Всички казват, че излизането от ЕС без каквото и да споразумение е най-лошият вариант, но никой не може да го изключи.
Аз имам следната теза по въпроса: Смятам, че е настанал моментът, в който лидерите на ЕС трябва ясно да кажат, че Великобритания може да остане член. Разбира се, това е въпрос на вътрешнополитически процес и той вероятно ще налага втори референдум.
Тъй като въпросът за втори референдум става все по-актуален във Великобритания, предвид липсата на мнозинство около което и да е решение в парламента, и онези, които са против Брекзит, все повече казват, че сега е моментът, в който ЕС трябва ясно да каже, че Великобритания може да остане.
Това вече го направи Европейският съд. Сега е въпросът такова политическо послание да бъде отправено и от политическите лидери – от големите страни-членки, пък и не само от големите, защо не и от България.
Ясно е, че ЕС ще стане по-слаб без Великобритания. Ясно е, разбира се, че и откъсването на Великобритания от ЕС ще отслаби самата Великобритания. Минаха две години откакто Брекзит победи на британския референдум, от тогава Великобритания не е станала по-силна, а е отслабнала. ЕС също не е станал по-силен.
Сега е моментът, в който трябва да бъде отправено такова политическо послание към самите британски граждани. Това ще има много важно психологическо значение, казано с футболна терминология, защото все пак говорим за родината на футбола – ще може да обърне мача.
Лидерът на Лейбъристката партия Джеръми Корбин, който в момента не настоява за втори референдум, изобщо заема една по мое мнение много вредна позиция по отношение на Брекзит. Той критикува Тереза Мей, но той не се застъпва за оставането на Великобритания в ЕС, за разлика от огромното мнозинство от партията му.
Такъв лидер като Джеръми Корбин може би ще изостави личните си амбиции да стане министър-председател и да замести Тереза Мей и ще направи това, което е полезно за Великобритания. Но има нужда от ясни послания от нашите столици – от Париж, от Берлин, а защо не и от София.
Какви според Вас са нагласите в британското общество? Ако има втори референдум за Брекзит, смятате ли, че той ще е с обратен резултат?
Мога само да се позова на социологическите проучвания, които дават малка преднина на оставането на Великобритания. Какво би се случило обаче никой не може да каже в една предизборна обстановка, но има шанс.
Има един друг аргумент в полза на втория референдум и той е, че когато очевидно в едно демократично общество няма единно мнение за решаването на една кризисна ситуация, каквато е Брекзит, е добре да бъдат попитани хората. Защото преди 2 години тези, които се застъпваха за Брекзит, обещаваха съвсем друга ситуация.
Това е един много стар принцип в демокрацията – когато не е ясно накъде да се тръгне, питайте хората, питайте гражданите. Това е все пак най-демократичното решение.
На други бурни събития станахме свидетели в Европа – протестите на „жълтите жилетки”. След като миналата седмица президентът Макрон даде обещания на хората, този уикенд протестите бяха с двойно по-малко хора. Как ще се отразят тези обещания, ще успокоят ли страстите и как пък ще се отразят на френския бюджет – според много експерти Макрон пробива дупка в него?
Да, Макрон пробива дупка в бюджета. Неговите отстъпки пред „жълтите жилетки” струват между 8 и 10 млрд. евро. Очакваше се следващата година френският бюджет да излезе с дефицит от 2.8%, а след обещанията се очаква дефицитът да е 3.4%. Това е над границата, поставена от ЕС, от еврозоната. Това е сериозен проблем за Франция, това е сериозен проблем за еврото и за ЕС.
Въпреки негативните икономически последици, все пак Макрон направи правилната стъпка. Самия той и цялата френска политическа класа не бяха отчели масови настроения в големи части от френското общество, които доведоха до това движение.
По традиция френското общество е заредено с огромен протестен потенциал. Някак си Франция е страна на революциите, тя просто така работи. Ако погледнете историята на Германия, Западна Германия след Втората световна война, виждате как там нещата стават постепенно, в резултат на един постоянен социален диалог.
Франция е по-особена в това отношение. Тази криза, която изживява в момента страната, може да бъде сравнена донякъде с протестните движения по време на управлението на президента Жак Ширак, когато министър-председател беше Ален Жюпе. Тогава бяха направени опити за реформи на трудовия пазар, намаляване на данъците – нещо, което прави в момента президентът Макрон. Това срещна съпротивата на голяма част от населението.
Разликата между тогава и сега е, че тогава нямаше насилие. Протестиращите не допуснаха в редиците си насилници – хора, които трошат, които вандалстват. Тогава президентът Ширак взе едно погрешно за своя политически лагер решение – той разпусна Националното събрание и тогава левицата дойде на власт.
Именно онзи епизод тогава предопредели и пълня паралич на френския политически елит по отношение на необходимите реформи от тогава до сега. Именно критикувайки тази парализа на политическата воля на левица и на десница, Еманюел Макрон дойде на власт.
Той беше одобрен като френски президент, разбира се като алтернатива на крайната Марин льо Пен, но и като човек, който може да реформира страната, който ще посмее да реформира страната.
Работата е там, че онези социални слоеве, които на първия тур на президентските избори подкрепиха крайните кандидати, от тях излизат „жълтите жилетки”. Според социологическите проучвания най-малко 60% от тях са гласували за един от двамата крайни кандидати, а другите просто не са гласували най-вероятно.
В един момент Макрон трябваше да направи някакви отстъпки, да успокои обстановката, тъй като насилието достигна неприемливи равнища, включително и за Франция. Започна да се задава въпросът в състояние ли е той въобще да овладее положението. До момента, макар и не изцяло, мерките на Макрон дават резултат – броят а протестиращте намаля двойно. Разбира се тук роля изигра и терористичният атентат в Страсбург.
Но така или иначе движението на „жълтите жилетки” е на път да се изчерпи. Част от неговите искания са изпълнени и активно ще продължават да се проявяват само най-крайните му привърженици. Това са например такива хора като пенсионерите, които много спечелиха от тези искания на Макрон – най-зле платените, чиито заплати бяха увеличени.
Според Вас протестите на „Жълтите жилетки” ще охладят ли огромното желание на Макрон за реформи?
Това предстои да се види. Аз смятам, че той ще сбърка, ако го направи, защото той ще се превърне в поредния политик, който се е опитал и се стреснал. Не мисля, че ще се случи това.
Всъщност той вече направи реформи – нещо, което никой не е направил. Имаше пак опити за подобни социални движения през миналите 18 месеца, но той успя да ги прокара.
