Състоялата се вчера пресконференция на президентите Тръмп и Путин в Хелзинки ще остане в учебниците по политология като христоматиен пример в подкрепа на твърденията, че политиката е мръсна работа, основана на лъжи. Защото президентите на двете ядрени свръхсили най-безцеремонно и солидарно отрекоха в синхрон очевидни за целия свят истини, на първо място сред които е руският интерес да бъде „помогнато“ на политически невежия, егоистичен и ексцентричен американски шоумен Доналд Тръмп да спечели през 2016 г. изборите в САЩ.
Че Путин лъже, когато отрича руската намеса в американската президентска кампания, беше вече многократно констатирано от сенатски комисии, прокурорски разследвания и доклади на 17-те разузнавателни агенции на САЩ. Нищо ново няма в поредната лъжа на Путин, който се „обосновава“ с презумпцията за невинност просто защото, по думите му, нямало как от руска територия да се организира подобна намеса. Това е „аргумент“ от рода на репликата му, че Русия е невинна за отравянето на Скрипал в Англия защото бившият руски шпионин не би оживял, ако бившите му колеги са искали да го убият.
Тръмп направи обаче нещо повече, нещо невиждано в историята на САЩ: подкрепата му за лъжите на Путин се възприема сред споменатата американска разузнавателна общност като откровено предателство. За много, много по-малко провинение, всеки един от американските участници в разследването на руската връзка, независимо от позицията му в йерархията, би бил изправен пред съда.
Допълнително утежняващо вината на Тръмп в съюзяването му с Путин е обстоятелството, че това се случи след демонстрацията на враждебност от страна на американския президент към западните съюзници. В навечерието на срещата си с „добрия конкурент“ Путин, президентът на САЩ обяви ЕС за враг и предизвика комисаря по външната политика Федерика Могерини да поиска публично той да назове кои са приятелите му в такъв случай. И ето че той, прегръщайки Путин, спомена още един „общ приятел“- китайския президент Си Дзипин.
Два дни преди да угоди на Путин в Хелзинки, където не му се противопостави по нито един въпрос, включително чрез мълчанието си по време на изявлението на руския президент за анексирането на Крим от Русия като свършен факт, Тръмп се държа на срещата на върха на НАТО като шеф на корпорация, който залага невъзможни за изпълнение параметри, за да може да измъкне по-висока цена на края на сделката. Както и стана – макар да не получи исканите 4 процента увеличение на военните бюджети на страните от алианса, той се похвали, че е получил обещание за повече от 30 милиарда долара увеличение на разходите. Това му било достатъчно, за да не вади САЩ от НАТО, от него да мине…
Нищо подобно на този хазартен подход не се видя в поведението на Тръмп спрямо Путин и Русия. От публичната му проява подозрително отсъстваха дори критиките срещу изграждането на „Северен поток“, с които той нападна пред няколко дни Германия, сякаш в тази (антиукраинска по геостратегически замисъл) сделка няма две страни, едната от които доста очевидно е Русия.
Застанал до дребничкия си домакин на високите токове, лидерът на най-могъщата в икономическо, технологично и военно отношение държава изглеждаше като политически дребосък спрямо едноличния стопанин на икономическото джудже Русия. Тя обаче по „някаква“ причина респектира бруталния в поведението си спрямо далеч до-значими субекти (като ЕС) необичайно смирения в Хелзинки бизнесмен, обитаващ Белия дом. Как ли дресьорът Путин е обуздал невъздържания нрав на своя събеседник, ако не с камшика на личната зависимост?
В отговор на журналистически въпрос за наличието на такава зависимост от компромати Путин подхвърли един от своите кокали за глозгане от публиката с твърде съмнителното твърдение, че Тръмп не бил интересен за Русия преди да стане президент. На подобна лъжа могат да повярват само онези, които не виждат в очите на Путин трите букви (КГБ). Колкото за самия Доналд, той какво да каже: изнудват ме и затова си мълча! Или да си признае, че е станал президент с помощта на полковника, поради което ще се оттегли от президентския пост? Тъкмо обратното, Тръмп за първи път даде да се разбере тъкмо в хелзинкския контекст, че смята да се кандидатира за нов мандат през 2020 г.
Поучително е да се види как веднъж попаднал в капана на компромиса (най-меко казано), „обработеният“ обект няма ход назад. Това вещае занапред още необичайни събития, каквито по върховете на американската политика никога не са се случвали. Като импийчмънт заради национално предателство.
