Разразилият се последен скандал между Турция и НАТО, при който турският президент Ердоган отзова в края на миналата седмица 40 турски военни от учение на алианса в Норвегия заради посочването на Турция като заплаха по време на учения на пакта, не беше потушен от извинението на Йенс Столтенберг. Генералният секретар на организацията обясни, че е станала персонална грешка, но честолюбивият турски държавен глава не прие извинението.
Случаят е един от многото, при които Ердоган реагира бурно, когато се смята за засегнат на чест. На форума в Давос в Швейцария през 2009 г. той избухна запомнящо се след изявление на израелския президент Шимон Перес в защита на израелската офанзива в Газа. Раздразнен от насочения пръст на Нобеловия лауерат за мир и от намесата на модератора, опитал да прекъсне гневното му изказване, Ердоган напусна дискусията. Извинението на Перес ( поднесено в личен разговор по телефона, за което Ердоган не пропусна да разкаже) и тогава не помогна. Когато се сърди, Ердоган го прави гръмовно и дълго. Турският президент, който в очите на милиони турци и араби, се превърна в “героя от Давос”, поясни пред журналисти веднага след скандала : „Аз не съм някакъв си лидер на някаква групировка или племе, така че Перес трябваше да се държи с мен подобаващо”.
Скандали имаше и при последното посещение на Ердоган в САЩ, където неговата охрана нанесе побой над демонстранти, протестиращи срещу техния турски работодател. Скандалните бяха и случаите с чисто международен отенък ( макар и за вътрешна консумация в Турция) на опитите на Анкара да организира политически митинги в подкрепа на Ердоган в Австрия, Германия и Холандия. Те бяха забранени, на което отмъстителните турски власти отговориха – с арести на западни журналисти.
Всичко това обаче бледнее пред обтягането на отношенията на Турция с централата на НАТО, ако на този сигнал се погледне като прелюдия на евентуално скъсване на Анкара с алианса под някаква форма.
А какво (не) се случва у нас като (липса на) реакция?
Президентът Радев задава риторичен въпрос в прясно разпространено интервю за Euroactiv:
Нека за миг си представим как ще изглежда НАТО без военната мощ на САЩ, Турция и Канада?
И премиерът Борисов коментира темата – в лекцията си пред студенти в УНСС. Именно отношенията Турция и НАТО бяха акцентът в разговора му с младежите-икономисти по международни теми.
Ще започна и с политическия съюз НАТО. Това, че президентът Ердоган оттегли своите 40 военни от ученията в Норвегия е знак, който аз поставям от доста време в Европа, подчерта Борисов.
И още цитати от същата лекция : „Европа и Турция нямат никакви допирни точки, Европа иска да спре всякакви преговори със южната ни съседка, но от друга страна това е държавата с най-голямата армия и най-добре тренираната на континента. Тук политиците и дипломатите трябва да си дадат ясна сметка, че мирът и преговорите са най-доброто средство… Турция е най-големият съсед на Европа, огромна държава, с най-голямата армия в Европа, която е добре тренирана и въоръжена. Европейските лидери трябва да си дадат ясна сметка, че мирът и преговорите са най-доброто средство…Ние се караме сега колко мигранти ще ни върнат в България. В Европа сме длъжни да си проведем разговор. Турция трябва да бъде стратегически партньор в НАТО и Европа. Не става въпрос за членство, но диалогът с Турция трябва да го пазим…Много е лесно да се изказваш против Ердоган, но какво печелиш от това”?
Видна е загрижеността на Борисов, но е видна също и дистанцираност от западните съюзници що се отнася до позицията им към Ердоган. Това от една страна е разбираемо за премиер на България, чиито единствен коз в отношенията с голямата регионална сила е …общото членство в НАТО. България не е Германия, че да разговаря с Турция от позицията на европейски лидер в икономиката. Но от друга – колкото и да е “българско” отношението на Борисов, то е препратка и към очертаващия се троен пакт ( не, този път не е точно Рим, Берлин и Токио), а Русия, Турция, Иран. Това извънредно миролюбие, демонстрирано напоследък от Борисов по въпросите на отбраната и външните заплаши, съвпада като отглас от руско-турската дружба: 6 срещи между Путин и Ердоган само през тази година! Борисов, явно, е впечатлен.
Параноята на Ердоган по въпроса за опита за преврат от юли 2016 г. го отдалечи от заподозрения от него Запад като подбудител на военния бунт и същевременно го хвърли в прегръдките на Путин. Ако се вярва на евразийския душеприказчик на Путин – на неговото гуру Александър Дугин, то самият Путин е способствал съществено за това развитие на отношенията. Не с друго, а с шпионска информация, помогнала да бъде осуетен военния преврат. Самият Дугин се похвали, че е бил приносител на подобна информация в интервю от 17 юли 2017 в турски медии.
Нашето разбиране е, че превратът беше насочен не само срещу Ердоган, но и срещу Русия. Затова Русия се намеси и Турция беше спасена, ясно намекна той.
Едва ли става дума за обикновено самохвалство, на каквото Дугин без съмнение е способен, когато си приписва заслуги на духовен водач на днешното руско мракобесие, представяно от него като спасително просветление за човечеството.
Още година по-рано, по горещите следи на преврата, турският експерт по въпросите на Близкия изток Дениз Бюстани заяви от Анкара в интервю за БНТ, че турските власти са очаквали опит за преврат през септември и допусна връзка между осуетяването на преврата и присъствието на Дугин в Турция ден преди бунта от 15-16 юли. Според анализатора подобряването на отношенията между Москва и Анкара е ускорило плановете на въстаналите военни да свалят Ердоган.
В това, че Русия на Путин би била на върха на щастието, ако успее да повлияе още повече за скарването на Турция и САЩ , както и за обтягане на отношенията на Анкара с редица европейски столици до състояние на скъсване на връзките по линия на НАТО, няма съмнение. Ако има външен фактор, който неистово да се надява това да се случи, то това е именно Кремъл.
Нещо подобно, но не съвсем , вече се е случвало пред 1966 г. Обиден, че САЩ и Великобритания не желаят да учредят триумвират начело на НАТО с укрепналата военно Франция, президентът Шарл де Гол извади страната си от военните структури на организацията. Но! Париж запази членството си в НАТО с категоричното уверение, че няма да се поддаде на евентуална съветска военна заплаха и е в състояние да отговори на такана агресия с подобаващо ядрено възпиране. С други думи, Франция на Шарл де Гол предприе своя демарш, но остана твърдо ангажирана със съюзниците си пред лицето на съветската опасност. (После Франция се завърна във военното командване на НАТО през март 2009 г. и показа, че и подобен обрат е възможен, а френският опит доказа, че алиансът оцелява и при напускане на нейните военни структури от страна значима военна сила за дълъг период от време).
Случаят с Турция и хипотетичното й скъсване с алианса е доста по-различен именно поради руската връзка. В момент на небивала милитаризация на Черно море, където руската хазна влага стотици милиони долари за насищането на окупирния Крим с нова и нова бойна техника, единственият досегашен реален противник срещу руска агресия (беш)е превъзхождащата (все още) турска военноморска и военновъздушна блансираща сила.
В историята Русия и Турция са давали пример, че са в състояние да прекратят войните помежду си в името на общ интерес. Например през 30 -те години на 19 век, когато, вместо да освобождава някакви си поробени “братушки”, Русия използва доминиращата си в Европа след Наполеоновите войни военна мощ, за да спасява от военно поражение Османската империя, заплашена от бунта на “твърде прогресивния и проевропейски” египетски васал на османците Ахмед Али. Император Николай I и султан Махмуд II подписват в Ункяр Искелеси договор за дружба ( да, така е бил наричан), който превръща за дълго Османската империя в нещо като руски протекторат, а Черно море ( в което султанът се задължил да пропуска само руски кораби) – във вътрешно руско езеро. Точно както мечтаел още Петър Първи, близо 60 години по-рано, провъзгласявайки Московията за империя с новото име Русия .
“Интересното” в българския случай е кога най-сетне нашите управници ще разберат и ще признаят, че с евразийците и с тяхното коварство клетата България не може нито да се оправи сама, нито да ги умилостивява като се самопредлага за “мост между Изтока и Запада”. Единственият правилен български ход в интерес на страната, народа и съюзническия ангажимент, е препотвърждаването и укрепването на връзките с развития икономически и достатъчно добре въоръжен да посрещне евразийските предизвикателства евроатлантически свят.
Умилкването пред хищниците не е помогнало на никой умилкващ се самотен индивид в джунглата на международните отношения, в която един си отхапва кълка от Кипър, а друг от Крим. Когато и както си пожелае.
