„Васил Михайлов е легендарна фигура в българската култура. Неговото въздействие от сцената спрямо зрители и професионални театрали прилича на влиянието на Лорънс Оливие в Англия. А на екрана е гледан с любов и възхищение, както французите обичат своя Жан Габен. Дори когато говориш с него, попадаш под хипнозата му, толкова е сугестивен. Изглежда едро скроен, твърд кремък, непреклонен във вкуса и крайно почтен в предпочитанията си. Обаче душата му е нежна като струна на цигулка. Защото вечно търси съвършенството, харесвайки хората, които покриват понятието „точен човек“ – това пишат от ръководството и трупата на Театър българска армия по повод годишнината на именития си актьор, който на 6 април навършва 80.
На сцената на този театър той стъпва още като студент, а по-късно се качва вече като професионален актьор и не слиза от там половин век. Работи с най-добрите режисьори – Асен Шопов, Леон Даниел, Крикор Азарян, Иван Добчев….. Зрителите го помнят като Сюлейман Ага, Стефан Стамболов, Хан Кубрат, Хан Крум, Манол, както и в още много роли сред които ханове, царе, крале… Играл е полковник, генерал, държавник, политик, кмет, старшина, френски революционер, турски ага, боцман, артилерист, лесничей, поп, хирург…
Плътният му глас и мощната осанка са го превърнали в знакова фигура, разпознаваема от мъже и жени, млади и стари. В паметта на поколения българи той ще остане с образа на капитан Петко войвода. „Улиците опустяваха, животът замираше“ –си спомня той за времето в началото на 80-те , когато по телевизията са излъчва едноименният сериал. Всички искат да го чуят, да го пипнат, да се снимат с него и да получат автограф. Посещава градове, села и паланки, за да се срещне с ученици, студенти и работници. Провежда над 500 срещи и пропътува хиляди километри, за да се види на живо с почитателите си.
Снимал се е в още 85 филма, които заедно с Григор Вачков и Стефан Данаилов го нареждат в златната тройка на българското кино. „С дъх на бадеми“, „По дирята на безследно изчезналите“, „Хан Аспарух“, „Златният век“, „Дом за нашите деца“, „Маргарит и Маргарита“ са само шепа заглавия от безкрайно дългата му филмография.
Театралите пък не могат да забравят неговия Дантон в спектакъла на Анджей Вайда. Казва, че Вайда работи като с китайска игла. Толерира актьора и той се хвърля с всички сили и умения. После Вайда го намества, а актьорът живее със самочувствието, че сам е направил всичко. „Ако режисьорът ми позволи – признава Васил Михайлов – обичам да работя, леко глезейки се. Това ми създава самочувствие и радост. Подведен съм, но приятно. Това е моето освобождаване в текста. Аз се откривам на режисьора, така че той може да пипа навсякъде. А когато ме натиска само в една посока, работя с 30 процента от възможностите си. Големите режисьори работят при съпротива отсреща. Когато няма съпротива, качеството пада.“
Мъжкар и чешит, чужд на лицемерие и ласкателства, Васил Михайлов не се колебае да отказва роли, приятелства и и награди. Само преди месец не пожела да приеме приза за изключителен принос към театъра, който Съюзът на артистите реши да му присъди. „Това е моя малък протест срещу всичко, което става и на става в театъра“- обясни той лаконично.
И сега, на 80, продължава да играе и там, на сцената на военния театър ще посрещне юбилея си. На 4 и 5 април зрителите мога да го гледат в представленията „Железният светилник” и „Завещанието на целомъдрения женкар”. По-нататък през месеца е постановката „Да разлаем кучетата“ пак на същата сцена, както и „Брудершафт“ в театър 199. Какво го прави щастлив? „Аз съм зодия Овен, не ми трябват празници. Овена, колкото повече остарява, толкова повече се усамотява. Много срещи с хора имам, много познати, но малко приятели ми останаха. Някои не ме разбират, когато цялото си свободно време прекарвам с внуците си. Никой не може да ми даде това, което преживявам с децата“.
