Велизар Шаламанов
на снимката: Военният експерт Велизар Шаламанов
Велизар Шаламанов е роден през 1961 г. в Карлово. Завършва Висшето народно военновъздушно училище в Долна Митрополия. След това става доктор по кибернетика в Киев, а от 1998 г. е доцент по автоматизирани системи за управление.
През 1995 г. завършва Военната академия в София. Освен това е учил в САЩ, Германия и в Европейския център за изследвания по сигурността „Джордж Маршал“.
От 1998 до 2001 г. е заместник-министър на отбраната и член на Съвета по сигурността към Министерски съвет. Шаламанов е един от авторите на „План 2004“ за преструктуриране на българската армия. От 2009 г. е Директор по сътрудничество с нациите в Агенцията на НАТО по Консултации, командване и управление.
През 2012 г. е назначен за директор по сътрудничество с потребителите в обединената Агенция за комуникации и информация на НАТО. От 6 август до 7 ноември 2014 г. е министър на отбраната в служебното правителство на Георги Близнашки.

 

 

Г-н Шаламанов, модернизацията на армията ни е може би първи приоритет за българската отбрана. В момента се водят преговори за закупуване на F-16, предстои да тръгне и проектът за нови бойни кораби. Какви са стъпките, които трябва да предприеме страната ни след това, ако бъдат реализирани тези проекти?

Както правилно посочихте, приоритет номер едно е даже не модернизацията, а превъоръжаването. Това означава закупуване на нови платформи и на нови системи оръжия. Заявените до момента три проекта всъщност по обхват са под 1/3 от това, което е необходимо.

Така че следващите стъпки са всъщност да има яснота как ще достигнем необходимите количества бойни самолети, бойни кораби, бойни бронирани машини с различна специализация.

Още по-следващата стъпка, която обаче трябва от сега да започне, е свързана с интеграцията на всички тези платформи и оръжия в единна бойна мрежа. Това са системите за командване, управление и разузнаване, които трябва да бъдат абсолютно оперативно съвместими с другите съюзници, вкл. на ниво на т. нар. tactical data links, т.е. тактически линии за връзка, за предаване на информация в реално време. Много е важно те да бъдат абсолютно надеждно защитени по отношение на киберсигурност и киберустойчивост.

Това са трите най-важни стъпки в една такава програма за превъоръжаване и трансформация. Не на последно място, всички тези стъпки са насочени към създаване на многонационални формирования и то в гъвкав формат. Това изисква много ефективни механизми за подготовка, за бърза интеграция на системите за управление и съвместимост на платформите като поддръжка и системи.

Знаем, че България не е сред държавите, които отделят по 2% от БВП за отбрана. От друга страна голяма част от нашия военен бюджет отиват за личния състав, поддръжката на сградите и т.н. Как тогава ние можем да финансираме превъоръжаването и модернизацията на армията?

Понеже сме в етап, в който имаме три проекта в различна степен на зрялост все пак фокусът трябва да бъде върху това тези три проекта да се случат. Да имаме по възможност тази година договор за самолети, договор за кораби. Ако не тази година – в началото на следващата договор за бронирани машини.

След това, както споменах, в рамките на този стратегически преглед, който е започнал, трябва да се стигне до една цялостна програма за превъоръжаване, да бъдат оценени необходимите средства.

Тъй като те едва ли могат да бъдат в традиционен план включени във военния бюджет година по година, трябва да има дългосрочен механизъм за финансиране, който да позволи акумулирането на средства и след това разплащането им в по-дълъг период. Трябва да бъдат акумулирано достатъчно средства, за да се сключат изгодни договори.

Искам да подчертая, че когато един процес на превъоръжаване е бавен, той е много по-скъп и вероятността да се получат технологични пробиви съвместно с други страни, е много по-ниска.

Ще ви дам един пример: да допуснем, че 100 човека работят в тази област, а техните разходи са по 5 хил. лева на месец. За 5 години това прави около 30 млн. лева. От 2014 г. вече минаха пет години, националната програма „България в НАТО и европейската отбрана”, ако беше изпълнена, трябваше вече да имаме доста придобити възможности.

Към момента още не сме придобили никакви възможности, но тези 30 млн. са похарчени. Ако една малка част от тях беше използвана за съвместна работа с агенциите на НАТО и ЕС, съвместно с други страни, ние щяхме да придобием техниката, да натрупаме опит и да създадем своя национална организация с капацитет за превъоръжаване, за поддръжка, за комуникационно-информационни системи.

Това не е нещо, което ще свърши със закупуването на едно или друго въоръжение. Ние преминаваме към едно много по-високо ниво на интегрирана поддръжка на жизнения цикъл на много сложни системи, които бързо се променят, които са високотехнологични, които трябва да бъдат съвместими, интегрирани и е невъзможно вече всички тези въпроси да се решават само на национално ниво. Още по-малко е възможно да се решават само вътре в МО и в рамките на процес на придобиване. Това е цялостен процес на трансформация и развитие в дългосрочен план на въоръжението и техниката.

Именно високата цена на самолетите F-16 може да се окаже препъни камък, поне това каза военният министър Красимир Каракачанов. Как гледате Вие на подобни изказвания с оглед на това, че такива сделки е нормално да се сключват по време на дълъг период, все пак става въпрос за високотехнологични машини и много средства. Допустими ли са подобни изказвания?

Както хората обичат да казват, ние сме там, където сме. В момента най-важното е да се стигне до изгоден договор за България, защото невъзможността да се сключи той, намалява много шансовете ни за придобиване на нови съвременни самолети и оскъпява цялостния процес.

На второ място, ние сами си създаваме трудности и след това се мъчим да ги преодолеем. Преди да стартираш такъв процес се прави анализ. Не може да определиш цена от 1,8 млрд. без да си направил необходимото проучване, че те не са достатъчни, особено ако се отчита и ДДС, и след това да полагаме усилия да увеличим този ресурс или да изключим плащането на ДДС. Тези неща се решават в процеса на подготовка преди да стартира процесът на реално придобиване.

Явно е, че работата дори на професионално, на експертно ниво, не е свършена по най-добрия начин. Парламентът е насочен към взимането на определени решения, които сега ограничават възможността да бъде ефективно завършен процесът.

Това е малко като Параграф 22. Трябва да се излезе от този параграф, а това става с национална програма за превъоръжаване, която е минала през доста сериозен анализ, вкл. външен за МО, защо не с привличането на БАН, с привличането на българската отбранителна индустрия, където има и различна експертиза.

Пак казвам, когато една такава програма се разработи съвместно с привличане на експерти от Агенцията за придобиване на НАТО, с Агенцията за информационни и комуникационни системи на НАТО, с ОКАР, където определено има много повече информация, опит и знания за това кое колко струва, как може да бъде придобито.

Сега ние сме в една ситуация, където в голяма степен може да се очаква забавяне на процеса и, дано не се случи така, рестартиране на процеса, а това струва пари и много по-важното е, че армията ни остава без способности за дълго време. Остава ни да разчитаме на способности от времето на Варшавския договор, което вече би било смешно, ако не е жалко.

За съжаление в България има много противници на закупуването на самолетите F-16, като основният им довод е високата цена. Именно тези кръгове от хора обаче пропускат да направят изчисленията и да кажат колко плаща България всяка година за поддръжката на старите машини, които Вие споменахте, които са от времето на Варшавския договор. Вие като експерт какво бихте казали на такива хора и като теглим чертата в крайна сметка не е ли по-добре за България да имаме нови, съвместими с НАТО, изтребители, отколкото да продължаваме да наливаме пари в старите?

Оказа се, че най-скъпото е това да не можеш да вземеш решение и да не можеш да реализираш проект. Ние плащаме вече тази цена 15 години членство в НАТО. Виждаме, че Словакия реализира стъпки по подмяната на „Миг-29“ с Ф-16, значи това е възможно. Аз не виждам защо  да не е възможно и в България.  Виждаме, че Румъния активно използва възможността на съюзниците за въздушно патрулиране на  самолети от страни на НАТО, така че да намали  разходите в процеса на преминаване от „Миг-21“  към Ф-16.  Така че когато говорим за цена, трябва да разглеждаме пълната цена на промяната към Ф-16 и в периода, в който тази цена скача нагори поради паралелното експлоатиране на различни платформи и когато се плаща цена за придобиване на нови , а още трябва да се ползват старите, тогава да се използва солидарността и част от цената да бъде платена от съюзниците не в пари, а в участие във въздушно патрулиране, което ще спести разходите за поддръжка на старата техника и ние ще можем да я изведем по-бързо в процеса на навлизане на новата техника. Т. е. въпросът е много по-голям от цената на един самолет и доброто решение, когато отчетем всички фактори и намерим оптималния изход,  вместо да чакаме някой да ни подари. Подаръци в сферата на сигерността няма, защото всеки трябва да си плаща сметката – само тогава сигурността е истинска.

Накрая бих искала да Ви задам и един въпрос, който се обсъжда не само у нас, но и в целия ЕС – идеята за общоевропейска армия . Как гледате на нея?

В крайна сметка НАТО е създаден , за да гарантира отбраната на Европа, така че в много голяма степен той е и европейска армия. Проблемът е, че Европа не заделя достатъчно средства, не ги използва по достатъчно добър начин и не развива достатъчно конкурентна отбранителна индустрия, така че отделяните средства да предоставят добри отбранителни способности, сравними с тези, които предоставят САЩ,  за отбраната на Европейския континент. Усилията за създаването на европейска армия, по-скоро европейски стълб в НАТО, трябва да отидат точно там – повече разходи, по-добро тяхно управление, повишаване на капацитета на европейските фирми, които произвеждат отбранителни способности. Едва след това ще проличат по най-добър начин сравнителните предимства на ЕС в гарантиране на т. нар. мека сигурност с управление при кризи и гарантиране на стабилност, но това са неща, които не могат да бъдат за сметка на приноса в общоевропейската отбрана в рамките на НАТО, а могат да са допълнителен принос за решаване на проблеми, свързани със сигурността, преди те да се задълбочат до степен, която да изисква активиране на член 5.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!