Миграция е имало винаги. Като почнем с това, че всички произлизаме от няколко десетки хиляди Хомо сапиенса, тръгнали от източна Африка преди седемдесет хиляди години и постепенно завладели света.
Нашите предци – славяни и древни българи – са мигранти, които идват тук да заселят опразнените от Юстиниановата чума територии на тогавашна Византия. Съединените щати са създадени от мигранти; самият Тръмп е внук на немски преселници. Италианците, които днес гласуват за Салвини, през 19 век са гонени и мразени във Франция, където мигрират в търсене на препитание. Емблематичната за новия популизъм Унгария пък очевидно е забравила, че след въстанието от 1956 г. от нея побягват 300 000 човека, които биват приети и обгрижени от западни демокрации. Именно антимигрантската днес Полша даде образ на новия източноевропейски мигрант чрез своя „полски водопроводчик“. Необяснима е омразата към чужденците, търсещи подслон, в България – страна, напусната от два милиона човека, разбягали се във всички географски посоки.
Автори като Иван Кръстев пишат, че страхът от чуждите в Източна Европа всъщност е преобърнат страх от това, че собствените населения емигрират, но това не обяснява анти-мигрантските настроения в развития свят – та дори в най-либералната и мобилна Великобритания, която реши да напусне ЕС именно заради страха от източно-европейци (поляци, българи, румънци), а и от предполагаемия наплив на турци, ако и тази страна вземе да стане член на Съюза.
Най-видимата причина, това са манипулациите, чрез които новите популисти представят мигрантите като смъртна заплаха, от която ни спасяват. За разлика от класическия фашизъм, който спуска „отгоре“ лъжите за предполагаемите злодейства на евреи, славяни, роми и други „низши раси“, новата пропаганда стимулира хоризонтално споделяне на тревожни слухове.
Хората така да се каже сами се манипулират. С малко помощ, разбира се. Така се оказва например, че в повечето страни хората мислят, че процента мигранти, мюсюлмани, роми или каквито там се водят „лоши“ е в пъти по-висок от реалния им брой. Претопяват ни, ужас, това е краят на християнската цивилизация и други от този род.
Получаваш от приятеля си съобщение, че най-често даваното име на новородено в Германия било Мохамед – шокираш се, препращаш. Ако немските власти отричат – ами значи просто не искат да признаят страшната истина; и лъжата се препраща още по-усилено.
У нас една дейкиня стигна до там да заяви, че сирийците са човекоядци – видяла един клип, където джихадист яде човешко сърце. Подобни съобщения винаги са по-интересни отколкото всякакво рационално разсъждение, затова печелят в дигиталната врява, в която живеем.
По-дълбоката причина, това е самото развитие на капитализма, който по необходимост изравнява хората. В историята мигрантът или е нашественик (днес такива вече има само в главите на набедените националисти), или тръгва от най-ниското стъпало – върши тежката работа, плащат му по-малко, трябва да разчита на местен патрон, който да го покровителства.
Такъв е културният инвариант: местният е по-горе от чуждия. В неоколониалния свят след Втората световна война, прииждащите от третия свят са такива „естествено“ експлоатирани чужденци; при нас беше същото заради системата на жителството – дошлият в София от село трябваше да работи тежката работа, нежелана за софиянци.
Капитализмът превръща труда в стока, местният и чуждият влизат в конкуренция, при която привилегията да си местен постепенно губи ролята си – печели по-ефикасният. Така в САЩ азиатците, тежко дискриминирани в 19 и началото на 20 век, днес имат с една четвърт по-висок среден доход от европеидните.
Вземете източноевропейските превозвачи, индийските компютърджии, близкоизточните инвеститори. Ако наистина окончателно паднат границите, както обещава идеологията на глобализма – граници не само политически, но и административни, културни, на стандарти и регулации – всеки би бил поставен в жестока конкуренция с всеки друг на планетата. Именно това предизвиква усещането за заплаха, желанието за ограждане. Тероризмът е само външната обвивка на несигурността, в основата е страхът от тоталната конкуренция.
В историята неравенството между свои и чужди е било легитимирано по най-различни начини. В теократичните общества, където водеща е религията, чуждият трябва да извърши ритуали, за да бъде приет; в средновековния град местната гилдия го подлага на изпит, за да му позволи да работи в града; в класическата модерност има бюрократични стъпки, които трябва да извърви.
През 19-ти век се появяват псевдо-научни обяснения на човешкото неравенство, каквато е расовата теория – едните трябва да слугуват заради цвета на кожата си – върхът на това безумие е разбира се нацизмът. Комунистическата идеология пък подрежда йерархии въз основа на класи и теории за историческия прогрес, който прави едни хора по-важни от други.
Дали заради ужасите на колониализма и тоталитаризмите, постепенно стигнахме до ситуация, в която изначалното неравенство на човешките същества вече не звучи убедително. Няма причина българинът да е по-ниско платен от италианеца, китаецът – от по-отдавна заселилия се англосаксонец. Хората по света са все по-еднакви в културно отношение. Като изключим няколко изостанали региона, огромната част от човечеството носи дънки, има мобилен телефон, знае кой е Шварценегер. Вярно е, че турският или български мигрант има нужда от адаптация, за да постъпи на работа в Германия, но днес дистанцията между неговата страна и приемащата е по-малка от всякога – дето се казва, той може би вече е учил немски у дома, или поне глобалния английски. И разбира се е готов да работи повече, за по-малко пари, да вземе заем, за да си купи жилище, да похарчи пари за пералня и хладилник, с които да завърти потреблението.
Да добавим, че индустрията в развития свят има нужда от мигранти именно заради тяхната мотивираност да полагат повече усилия, за да преминат в по-високия геополитически клас страна. Местните са „разглезени“ от социални придобивки и защита, от чуждите значи се очаква да се доказват. Отделно феномена на застаряването, който прави приемането на имигранти въпрос на оцеляване. Е да, в България сме се примирили, че ще изчезнем и упорито отказваме да приемаме хора под претекста, че сме щели да върнем нашите собствени емигранти. А те така и не се връщат, но говоренето на телевизионните умници не се променя.
Значи, от една страна имаме страха на местните хора, че чуждите ще ги конкурират нелоялно, ще работят за по-малко пари, ще пренаселват градовете, ще споделят с тях социалните фондове. Всичко това обвеяно в културалистки страхове от уж застрашителните им религии, неразбираемите нрави, неприятните миризми, предполагаемата им изостаналост.
От друга, бизнесът отчаяно опитва да привлича хора, готови да се борят за място в новата родина. В резултат, получава се една особена въртележка на хора, където отделните места опитват да привличат „добрите“ мигранти и да отблъскват „лошите“. Добрите – това са образованите, заможните, градските хора, младите, креативните.
В миналото имаше целенасочени държавни политики за имигразция, например програмата Брасеро в САЩ от преди и след войната за привличане на мексиканци, немската програма за гастарбайтери от Гърция, Югославия и Турция. Днес такива масови политики почти няма (един неуспешен опит беше синята карта на ЕС за привличане на компютърджии от Индия).
Движението на мигрантите се атомизира, всеки атом се справя както може – единият го приемат, другия го отблъскват.
Парадоксално е, че именно високо хуманните възгледи за равенството на човешките същества, до което достигнахме, днес ражда обратната реакция на брутален егоизъм, стигащ до расизъм при политици като Тръмп или Валери Симеонов.
Разбира се, не може развитият свят да приема всички. Но не може и да се огради с телени огради и да стреля по идващите. Новодошлият не може веднага да бъде приет като равен – това си остава една прекрасна, но неосъществима утопия. Не може обаче и завинаги да си остава чужд – както Тръмп поиска три цветнокожи конгресменки, родени в САЩ, да се върнат в страните, от които били дошли; нещо, за което нашите расисти призовават роми и турци, които живеят тук от векове.
Социалните механизми изискват фина настройка, трябва да намерим мярка между хуманизма и прагматиката.
