Неотдавна в ДЕБАТИ.бг написах, че онзи който успее да умиротвори Западните Балкани или в най-добрия случай да ги евроинтегрира, със сигурност ще получи Нобелова награда за мир. Оптимизмът с който започна българското европредседателство с лансираната политика за евроинтеграция на Западните Балкани през последната една седмица показа, че място за оптимизъм няма, има само място за реализъм.
В НАЧАЛОТО
бяха усмивките и ръкостисканията. После последваха срещите и тупанията по рамо. През март започнаха обвиненията кой кому въвежда търговска война, кой кому извива ръцете, кой срещу кого е на Балканите и кой как иска да извърти за сметка на другия въпроса с границите. След протестите в Гърция срещу името на Македония в македонската столица гражданите нададоха вой срещу правителството, което се подавало на натиска на Гърция и започнаха всяка вечер да излизат на протест пред Паметника на Александър Македонски. От една седмица насам Сърбия и Македония водят търговска война за вноса на брашно от Сърбия, а правителството на Косово обяви че се оттеглят от решението залегнало в Брюкселското споразумение за създаване на Съюз на сръбските общини. Гръмко акламираното помирение между Прищина и Белград се спука като балон, не без намесата на Сръбската православна църква а възможно е и с помощта на външен фактор. Трилатералната среща между президентите на Хърватия, Босна и Херцеговина и Сърбия, която се проведе в град Мостар освен ръкостискания и декларации за добросъседство не даде никакви резултати. Медиите на трите държави разпространиха информация, че политиците обсъждали границите и кой за колко години да може да ползва хидроцентралите на река Дрина, намиращи се обаче на босненска територия. После се разделили по живо по здрави като от всичко това не последвало нищо. Даже и в самата Хърватия правителството и голяма част от обществото са срещу срещите на президентката Колинда Грабар Китарович с Александър Вучич смятайки ги за нейна лична несъгласувана с правителството инициатива.
НА ПРАКТИКА
единственият който в региона най-много се възползва от лансираната от Брюксел и София политика на евроинтеграция на Западаните Балкани беше Александър Вучич. От януари насам, в контролираните от него и неговите приближени медии се създаваше усещането, че той е най-великият лидер не на Балканите а в Европа, че в името на големите цели, той е готов да преговаря с Прищина, но и че няма да прекъсва своите близки, братски и приятелски отношения с Русия. Неговото избирателно тяло представляват хора от различни съсловия, бивши членове и симпатизанти на Сръбска радикална партия на Шешел, разочаровани националисти, държавни служители, русофили и антиевропейски и антиамерикански настроени хора. С популистки лозунги Александър Вучич успя да спечели властта и първото което направи беше да превземе медиите и разбие опозицията в парламента. С изключение на малкото опозиционно настроени вестници, списания, сайтове и една единствена телевизия N1, всички останали са в ръцете на Вучич. Той е и президент и главен редактор и премиер и външен министър и кмет. Напоследък се е вживял в ролят на световен лидер.
В една такава умопомрачителна ситуация в която за една седмица бяха пребити двама журналисти, и в която предизборно опозиционните партии на изминалите частични местни избори нямаха нито пари нито достъп до медиите, съвсем за очакване беше победата на Сръбска напредняшка партия. Оказа се, че с помощта на лостовете на властта партията на Алексанъдр Вучичи в Белград спечели 44,99%, което е половината от 50% излезли да гласуват белградчни. В останалите 3 общини: Бор, Арангеловац и Севойно, положението беше още по-трагично. Там спечелиха управляващите, защото в малките места всичко се знае – кой как ще гласува, кой срещу кого е и кой на каква работа е.
На кметските избори в Белград по-малките партии бяха пометени и единствените които успяха да се наредят на второ място е коалицията между двете новосъздадени партии на бившият омбудсман на Сърбия, Саша Янкович и бившият външен министър, Вук Йеремич. Техният кандидат за кмет беше бившият кмет на Белград, Драган Джилас, бизнесмен и политически доста обиграна фигура, който благодарение на политическия си опит направи добра кампания която спечели 18,93%, но със сигурност той няма да е новия кмет на Белград. Кой ще бъде, ще го определи Александър Вучич.
Впоследствие излезе информация, че в навечерието на изборите, в Белград били докарвани с автобуси хора от вътрешността на Сърбия за да гласуват, избирателните списъци били пълни с мъртви души, в град Бор в деня на изборите по улиците кръжели черни джипове без регистрационни номера, три дни преди изборите по сметка на Центъра за социална помощ в Белград били прехвърлени два милиона евро от бюджета на Сърбия за „социално подпомагане“, с които пари, както заяви Драган Джилас, управляващата партия е можела да си купи 70 000 гласа. И това е само част от проблема, наречен избори. Другата част е липсата на реформи, проблеми със свободата на медиите, цензура, нарушаване на човешките и малцинствени права, пълен контрол на държавната и общинска администрация. Външната политика също е част от проблема. Нещата в Сърбия се представят другояче и се получава мнението, че в Брюксел си затварят очите пред тези драстични нарушения заради споразумението с Косово. Оказа се, че такова поне на този етап няма да има!
Тези дни по покана на журналистически организации в Сърбия, в Белград пристигна Паулина Адес Мефел, шеф на бюрото на Репортери без граници за Балканите. За разлика от дипломатите, тя без усукване заяви, че „Сърбия днес не изпълнява условията за еврочленство и това Репортери без граници ще го напишат в своя доклад и ще го връчат на европейските институции“. Не с по-малка острота се изказа в края на февруари по време на посещението си в Белград и комисарят на Съвета на Европа за човешки права, Нилс Муижниекс. „В Сърбия атмосферата в която работят медиите е сериозно нарушена и е по-лоша от онази която видях през 2015г.“ бяха думите му, които вбесиха управляващите. В края на януари 2018г. това го каза пак в Белград, президентът на Европейската федерация на журналистите, Могенс Блихер Бйерегорд.
Тези неща трябва да се знаят, защото когато се пише и говори за Сърбия, включително и в българските медии, хората остават с впечатлението, че там процесите на демократизация вървят с пълна сила и единственият проблем, който сърбите трябва да решат е проблемът с Косово. Победата на едни избори не означава че те са демократично спечелена и че заявеното желание за евроинтеграция не означава че Сърбия е на прага на ЕС.
ТЕЗИ ДНИ
отношенията между Прищина и Белград пак зациклиха с изгледи да не се оправят не до края на българското председателство на Съвета на ЕС а за неопределено време. Причината за това е посещението на Александър Вучич в Румъния, където румънският президент Клаус Йоханис предложил на сръбският си колега, Румния активно да се включи в решаването на статута на Косово като разговаря с политици по света за този проблем. Както можеше да се очаква, последва светкавичната реакция от кабинета на президента Хашим Тачи, в която се казва, че „Румъния първо трябва да признае Косово за да има авторитет в посредническата си роля за нормализиране отношенията между Белград и Прищина“. Не става ясно за какво уреждане на статута на Косово ще посредничи Румъния, след като Косово е независима държава и в момента по препоръка на Европейската комисия и САЩ се води политика за урежданене не на статута на Косово а на отношенията между Прищина и Белград. Може би причината за това трябва да търсим в думите на министъра на външните работи на Сърбия, Ивица Дачшчи, който тези дни каза, как „тези от международната общност постоянно лъжат Вучич и единственото което искат е Сърбия да признае Косово а не да се стигне до компромисно решение“.
Дни преди Вучич да посети Румъния, косовското правителство си оттегли подписа и от Договора за подготовка и изработване на Статута за създавене на Съюз на сръбските общини залегнал в Брююкселското споразумение от 2013 година. Обяснението е, че „никой в Прищина няма право да приема подобни решения които да са в разрез с конституцията“. Какво се крие зад всичко това? Най-вероятно решението на Сръбската православна църква да смени името си в Сръбска православна църква – Печка патриаршия, което да стане през месец май на предстоящият църковния събор. Върху тази промяна се работело тайно и от доста време с цел да се покаже на обществото, че църквата е в „неразривна връзка с Косово“ и че е „наседник на Печката патриаршия“. Оттук следва изводът – колко са искрени обещанията на Белград, че е за диалог с Косово, след като задкулисно прави точно обратното. По отношение на Русия също води задкулисна политика определена от американският дипломат Брайн Ийт като „политика на два стола“.
И НА КРАЯ ДА КАЖЕМ
няколко думи и за търговската война между Сърбия и Македония, която се вихри вече една седмица и която обтегна отношенията между Скопие и Белград до степен на заплахи с бариери, блокади по границите и пътищата. Става дума за отказа на Македония да внася брашно от Сърбия, на което само сръбската страна да слага стикери за извършена проверка. Белград се ядоса че македонската страна настоява и тя да слага стикери за проверка качеството на брашното и даже я обвини, че води търговска война със Сърбия, 13-та подред през последните осем години. Как ще приключи тази война на Западните Балкани, никой не може да каже, така както никой не може да каже кога и как ще приключат споровете и противоречията между даржавите в които особено силно се намесват и някои външни фактори с цел да няма изход от задънената улица.
Свързани материали:
СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.бг : Хагският трибунал приключи, Сърбия остава в болезнен разкрач
