Зденка Тодорова e родена в Цариброд 1960 г., виден общественик, създател на Демократичния съюз на българите в Югославия и на правозащитната организация за защита правата и свободите на българите, журналист, активен поборник за правата на българите и в днешна Сърбия.

С произнасяне на последните две присъди в Хагския трибунал – на генералите Радко Младич (22 ноември) и на Слободан Пърляк (29ноември) страстите в бившите югорепублики се нажежиха отново до крайност. В замерването с обвинения кой е по-виновен за извършените престъпления през 90-те години на миналия век, в главните роли, разбира се, пак са политиците.

Взеха да хвърчат закани, заплахи с нови дела пред международните институции. Започна пак клеймене на враговете. Един сръбски актьор дори получи смъртна заплаха, ако отиде в Хърватска. В духа на неизчерпания й национализъм, Сръбската православна църква заподозря във всичко „дългата ръка на дявола“.

Закономерно произнасянето на присъдата на генерал Радко Младич се очакваше с големи притеснения в Сърбия и с големи очаквания в Босна и Херцеговина и Хърватия.

Босненският сръбски генерал беше признат за виновен по 10 от общо 11 точки от обвинението, за което получи доживотна присъда и бе признат за виновен за изключително тежки престъпления: за геноцида в Сребреница и обстрелването на Сараево в периода 1992-1995 година. Поведението му в съдебната зала беше агресивно, даже и налудничаво, хвърчаха груби, нецензурни думи, типични за сърбите псувни.

От едната част от обществото в Сърбия присъдата беше посрещната „на нож“  – с митинги и протести в негова защита. Другата част беше малко по-въздържана. Трета част, макар и недоволна от присъдата, упрекна международната общност, че и сълза не е проляла за сръбските жертви, но все пак важното било – да се гледа към бъдещето. Точно това изтъркано клише (с поглед, вперен към бъдещето) повтаряше сръбският президент Александър Вучич, чиито съпартийци обаче eдин през друг в надпревара обвиняваха Хагския трибунал в пристрастие.

Министърът на отбраната Александър Вулин и коалиционният му партноьор от Социалистическата партия, министърът на външните работи, Ивица Дачич бяха сред най-остървените критици на Хагския трибунал. Но и опозиционните партии усукваха. Сипеха всякакви клишета  – за справедливост, за несправедливост и т.н.

До сръбската равносметка обаче, която международната общност очакваше и се надяваше да чуе, в края на 2017 година така и не се стигна. Ако това бе станало, Сърбия наистина можеше да се обърне към Европа, да покаже, че е готова да поеме към своето европейско бъдеще.

С облекчение, без въодушевление – така може да опише начинът, по който  Босна и Херцеговина приеха присъдата на Радко Младич. Една от жените от сдружението „Майките на Сребреница“ го каза много точно : „жертвите никога не са доволни от присъдите“. И беше права.

В Хърватска присъдата беше посрещната почти с еуфория. С коментари, че справедливостта най-после е възтържествувала, че Сърбия, която е подпомагала престъпленията на Радко Младич в Босна и Хърватска е не по-малко отговорна от самия Младиич. На което Сърбия не пропусна да отговори. Още в деня след присъдата сърбите я размахаха със специален акцент върху една от страниците. Където „под черта“ пише с дребен шрифт : “доказателствата, с които разполага съдебният състав, не доказват, че Слобадан Милошевич, Йовица Станишич, Франко Симатович, Желко Ражнатович или Воислав Шешел са участвали в реализирането на обща престъпна цел“.

Престрелката продължи – от Сараево и Загреб попитаха: ако Младич е обвинен за извършени престъпления, подпомаган, без съмнение, от Белград, не без съдействието на Милошевич и неговите белградски сътрудници, защо съдиите в сряда, по време на произнасянето на присъдатата, са изхвърлили името на лидера на Сърбия и Югославия Слободан Милошевич!?

Видим ли присъдата, там пише: че „съдиите не са намерили доказателства, че Слободан Милошевич или някой от неговите белградски сътрудници са били съучастници в извършването на престъпления в периода от 1991 до края на 1995 година с цел етническо прочистване на босненци и хървати от големи части на територията на Босна и Херцеговина“.

Масло в огъня доля и бившият прокурор по делото на Слобадан Милошевич Джефри Найс, който по време на произнасянето на присъдата на Радко Младич, бе в Хага.  За белградският в-к „Данас“ (01.12.2017г.) той каза: „присъдата на Младич е задоволителна  от гледна точка на прокуратурата, тя е консервативна, след като не е отишла по – далече от онова което вече знаехме. Този съд, след смъртта на Милошевич, пропусна да се занимава с някои много по-важни въпроси, а именно каква е била ролята на Белград и сръбската държава в извършване на престъпленията в Хърватия и Босна и Херцеговина. А това е най-същественото, което жертвите биха искали да чуят“.

Прав е Джефри Найс,  когато казва, че съдът е трябвало да изследва ролята на официален Белград в извършване на престъпленията в Босна и Херцеговина и Хърватия. За никой в Сърбия не е тайна, че по време на агресията в тези две държави бяха изпращани паравоенни формирования, както и насилствено мобилизирани мъже от Сърбия, сред които и българи от Цариброд. Дори и опозицията в Сърбия, която, уж, се бореше срещу Милошевич, с половин уста подкрепяше политиката на Радко Младич и Радован Караджич в Босна.

Тези дни, в няколко сръбски сайта излезе на показ едно писмо от  28 юни 1994 г., в което Зоран Джинджич като опозиционер и лидер на Демократическата партия, честити на Радко Младич Деня на армията, възвеличавайки неговите постижения с думите: „Уважаеми г-н генерал, създадена във военно време, Армията на Република Сръбска в борбата си за отвоюване на свободата е пример, как една малка, но народна армия може успешно да опази и  защити своя народ. Без оглед на мирните преговори, чийто успех всички желаем, на нас ни е необходима силна армия, за да може притивниковата страна да се откаже от намеренията си да продължи войната“.

Тези думи са написани именно от един опозиционен лидер в Белград – по време на най-жестокото гранатиране на Сараево, в което загинаха 11 500 души и една година преди извършването на геноцида в Сребреница. Геноцид, в който загинаха между 7 и 8 000 души, вкл. цивилно население на възраст между 7 и 94 години. И по двете престъпления Радко Младич е осъден за геноцид от Хагския трибунал, а неговите генерали – за военни престъпления.

Къде бяха по това време днешните управляващи в Белград? Със сигурност, не на протестни акции срещу войната в Босна. Повечето от тях, включително бившият президент Томислав Николич и сегашният Александър Вучич  – като членове на ръководството на Сръбската радикална партия на Воислав Шешел, а по-късно и като коалиционни партньори на партията на Милошевич – подклаждаха огъня на великосръбския шовинизъм, в резултат на което Сърбия днес се оказва в особена задънена улица и болезнен разкрач – между Брюксел и Москва.

Още неутихнали страстите заради присъдата на Радко Младич, на 29 ноември, в съдебната зала на Хагския трибунал се самоуби хърватският генерал Слободан Праляк. Показно изпивайки цианкалий. Шокът за присъстващите беше голям, за гражданите на Хърватия и Босна и Херцеговина още по-голям. Сърбите сякаш си отдъхнаха след емоциите с присъдата на Младич и подхванаха Хърватия, че нейни генерали са осъдени в Хага заради агресиятата й в Босна и Херцеговина. Президентката на Хърватия Колинда Грабар Китарович след шока от самоубийството на генерала обвини Сърбия, че Белград е агресорът, не Хърватия, която защитавала избягалите от сръбските гранати и етническо прочистване босненците. Парламентът призова за минута мълчание.

Политиците и сдруженията на „ветераните от войната“ се надпреварваха кой по-силно да възхвалява генерал Праляк, цитирайки думите му „„Аз не съм военен престъпник, осъзнато отхвърлям тази ваша присъда“.

В Босна и Херцеговина още не преживели емоциите от присъдата на Радко Младич, жертвите на Слободан Праляк разказваха за ужасите на лагерите, през които са минали стотици босненци и за взривения от него в Мостар средновековен мост над река Неретва. Имаше и коментари, че Босна и Херцеговина ще иска от Хърватия големи парични обезщетения въз основа на произнесената присъда  на шестимата хърватски генерали сред които е и Праляк. ( Тези генерали бяха осъдени на 111 години затвор за извършени престъпления на територията на създадената от тях чрез етническо прочистване територия Херцег-Босна).

Тук обаче веднага възниква въпросът за вината на Хърватия в подпомагане на нейните генерали, извършили престъпления на територията на Босна и Херцеговина, но не и на Сърбия, с чиято помощ беше създадена Република Сръбска – върху геноцида в Сребреница, гранатирането на Сараево и етнически прочиствания, изнасилвания на жени, терор и убийства.

Неслучайно днес този сръбски анклав, гарантиран с Дейтънското мирно споразумение (1995), е фактор на нестабилност в Босна и Херцеговина, е подкокоросван от Белград, а напоследък и от Москва, да създава напрежение във и без това крехките отношения между босненци, хървати и сърби в тази част на Балканите.

Присъдите в Хага отварят купища въпроси, като един от тях е свързан с парите. Кой е финансирал войните в бивша Югославия? Какви са били паричните потоци към една или друга бивша югорепублика?  От какви пари са се финансирали войните? Кой най-много се е облагоденствал от тях и къде са сметките на осъдените военни престъпници? В какъв бизнес са инвестирани тези пари и кой ги управлява сега? Все въпроси, на които някой някога ще трябва да даде отговор, особено след като се разбра, че Хагският трибунал е разследвал Праляк за неговото богатство, което, според преценка на прокуратурата, стигало 6.5 милиона евро.

Може би отговорите се крият в някоя от папките на 3-те милиона документа, оставени в архива на Хагския трибунал. Докато цялата истина, свързана с войните в бивша Югославия, не се разкрие, едва ли в бившите югорепублики ще има истински мир и спокойствие. Може един ден ще ги има, но това едва ли е възможно, преди на власт да дойдат нови поколения. Поколения, които не са били жертви на войните и индоктриниращите ги режими. И още  – докато Сърбия не се определи по кой курс ще поеме. Дотогава трудно ще има спокойствие в този затиснат от миналото регион. Политиката на Сърбия „на два стола“, за което тя бе предупредена много ясно от заместник държавния секретарна САЩ Хойт Брайан Ий, не може да продължи безкрай и рано или късно Сърбия трябва да разбере това.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!