Срещнали се Путин и Щирлиц. „Щирлиц!“, помислил си Путин. Какво си е помислил Щирлиц, това е въпросът

Това е виц, който почти всички знаят, но ще си позволим да го цитираме, защото имаме юбилей на герой. Малко е в стил „Вежди Рашидов“, така че: 18+ (да не кажете, че не сме предупредили).

„Вървял си Щирлиц из Москва и срещнал к*рва. „К*рва“, помислил си Щирлиц. „Щирлиц“, помислила си к*рвата.“

Преди точно 50 години – на 11 август 1973 г., по телевизията се появява първата серия на легендарния филм „17 мига от пролетта“. Отначало той покорява съветските зрители, а няколко мига по-късно – българските и всички отсам Желязната завеса, вече покорени от СССР.

(По това време Джеймс Бонд е непознат в България, само хитрият Богомил Райнов го е префасонирал като Емил Боев и бичи хонорари, б.р.).

В първите кадри мрачният щандартенфюрер от SS Ото фон Щирлиц (в изпълнение на великолепния актьор Вячеслав Тихонов) замислен броди из рехава горичка (под музиката на Михаил Таривердиев), наблюдава отлитащи жерави, нежно докосва брезите – тъй нехарактерно за гаден нацист.

В последните кадри хер Щирлиц внезапно, рязко се оказва красив полковник от съветската разведка на име Максим Исаев, комуто да гали брезички е дълбоко вродено в изконната същност. (Не да краде перални и хладилници от Украйна, подчертаваме: брезички, гали ги. б.р.)

Между първите и последните кадри се случват забележителни шпионски приключения. И, трябва да признаем, филмът е много интересен, професионално направен и с достатъчна доза съспенс; идеологемите му не са крайно натрапчиви, нацистите не са първосигнални зомбита, съветските другари не са нежни теменужки – изобщо, голям блокбъстър за онова време, в днешния жанр slow-burn трилър.

Степента на влияние на сериала филма над съветската (и българска) попкултура е трудно да се оцени. Но фактът, че дори в България още се разказват вицове с главен герой Щирлиц, е показателен.

Анекдотите са си анекдоти, а Исаев-Щирлиц и неговата битка с врага в самото „леговище на змията“ – Берлин, пролетта на 1945 г. – и сега хваща зрителя. Ето защо руската „Новая газета Европа“ (антипутинско издание, базирано в Европа, наследник на изгонената от Русия „Новая газета“ на нобеловия лауреат за мир Дмитрий Муратов, б.р.) анализира куртурното и политическо значение на главния герой 50 години по-късно.

Сравненията на Щирлиц с Джеймс Бонд, разбира се, са нелепи – общото между тях е само популярността (на първия – в соцлагера, на втория – по целия свят без соцлагера доскоро) и желанието на други да ги пародират. Истинското западно алтер его на Щирлиц всъщност е героят на писателя Джон Льо Каре – печалният, самотен и замислен, но наблюдателен и безжалостен към врага Джордж Смайли (Богомил Райнов и от него е крал с пълни шепи, както и от лафовете на Реймънд Чандлър, б.р.).

И тук се появява крайно любопитен съвременен паралел – къде случайно, къде нарочно.

Владимир Владимирович Щирлиц

На корицата на руското списание „Комерсант Власт“ от 11 май 1999 г., под заглавие „Президент 2000“ стои портретът на Щирлиц в крупен план (като на TIME, нали се сещате, б.р.). Забележително: той е в униформата на офицер от SS. Корицата е изработена след сериозни социологически проучвания с въпрос: За кой филмов герой бихте гласували на президентските избори?

Отговорите на руснаците са впечатляващи: Щирлиц, Глеб Жеглов (корав милиционер, изигран от незабравимия Владимир Висоцки), маршал Жуков, цар Петър I.

Коментарът на „Комерсант“ е еднозначен:

Нашите читатели избраха четирима души с пагони. Герои-победители. Лозунг на такъв президент може да бъде само „Победа на всяка цена“… Но Щирлиц е единственият, който притежава някаква човещина… Вероятно затова героят на Вячеслав Тихонов не зае първото, а четвъртото място в очите на народа.

По-късно, точно преди изборите, журналистите написаха (тогава, през 2000-ата година, в Русия още имаше свобода на словото, б.р.): „Отначало всичко, което придаваше някаква сочност в доста бледия образ на Путин, беше неговото шпионско минало. Работата в Германия, предаността към Русия, бистрата сълза по скулата по време на съветски празник… Към маршал Жуков Путин се доближава с всеки ден от войната в Чечня. И когато войната свърши, ще се появи митът, че победата в Чеченската война е лична заслуга на Владимир Путин. Този мит ще се впие в народното съзнание точно като мита, че Великата Отечествена е спечелена благодарение на гения на Жуков.“

Така ли стана? Така стана.

Впрочем, изборът на руснаците за филмово-реален герой №1 за президент е Петър I. И именно към този образ явно се стреми Путин – неслучайно в кремълския му кабинет виси портрет на точно този цар (който обръсна брадите на болярите, за да ги поевропейчи, б.р.).

За онова време изборът е логичен: според мнозинството руски граждани Русия в началото на XXI век е дива страна, която трябва да бъде цивилизована. Тоест на Путин ще му се наложи да прави това, което е правил навремето Петър I през XVII век.

Доближаването на образа на Путин до Щирлиц – самотен, потаен, обкръжен от врагове, лишен от семейство и беззаветно предан на висшата цел – разбира се, е по-скоро историческа шега, отколкото реална политтехнология. Но е интересна идеята, изказана от политтехнолога Глеб Павловски, който се занимаваше с публичния имидж на Путин през 1999 г.:

„…Не, какъв ти Щирлиц! Идеята беше, че кандидатът за президент (след пияния, но добродушен и сговорчив Елцин, б.р.) трябваше да се появи отникъде, сякаш от нищото. Трябваше да има реакция „Ах!“. Идеята ни беше, че кандидатът се появява, разконспирира се и „Ах!“: той си беше тук, но не можеше да пристъпи към действие, а сега, ето, той излиза на сцената!… Там, където хората не са очаквали нищо добро от властта, изведнъж се появява надежда… Трябваше ни интелигентен силовак.“

Не е важно какво реално са свършили филмово-социологическите въпроси за тази президентска кампания, нито кой ги е манипулирал. Не е важно и колко образът на Щирлиц е попаднал в десетката за Путин. Важно е, че днес – 23 години по-късно, пророческата идея за „интелигентния силовак“ се оказва достатъчно печеливша. И описва едно поразително явление: приоритет на средствата над целите.

Обучен да лъже и умеещ да лъже, да хитрува, да се извърта, да крие истинските си намерения, да сблъсква едни хора с други. Но неспособен да води, да вдъхновява, да управлява, да делегира права, да се доверява. Няма политически ценности и ги формулира в движение. Идеален кандидат.

С такова минало никакви възвишени задачи за построяване на либерална демокрация в западен стил са неосъществими.

Защото, когато си шпионин, то за теб всичко – включително избори, преговори и реформи- всичко е спецоперация.

Мдааа.

Като финал не е зле да припомним един знаменит монолог на Исаев-Щирлиц, когато той (насаме) си позволява да се оплаче (на себе си) от началството в Москва, което му поставя все по-трудни за изпълнение шпионски задачи:

„Те си мислят, че като не съм се провалил през тези 20 години (Исаев се е внедрил като Щирлиц във Вермахта още пред 1925 г., б.р.), значи съм всесилен?! Защо пък да не стана заместник на Хайнрих Химлер?! Или направо да стана Хитлер?! Хайл, Щирлиц!“

Още актуални анализи – четете тук