УШИТЕ НА ДЪРЖАВАТА
Винаги съм се чудил защо съществуват тия служби, които подслушват телефоните. Колко държава сме – у нас всички се познаваме и всичко се знае и без из интернет да се търкалят всякакви записи! Та, отидох да ги питам – какво работят всъщност.
– Всичко са политически инсинуации – казаха ми. – Какви трийсет и двама, какви осемдесет и кусур политически лидери – ние толкова даже не познаваме! И отгоре на всичко – ние никого не подслушваме!
– Като не подслушвате никого, защо си получавате заплатите? – попитах.
– За да поддържаме апаратурата в изправност – отвърнаха. – Знаете ли колко струва! Тая апаратура – това са ушите на дѝържавата! Купени с вашите пари – от вашите данъци, и ние сме отговорни пред вас за тях!
Озадачих се.
– А за какво тогава са ви тези машинарии, щом никого не подслушвате?
Засмяха ми се снизходително.
– Представете си, че знаем, че някой смята да сподели по телефона, че възнамерява да взриви бомба с неуточнен тротилов еквивалент в неизвестно държавно учреждение – нали трябва да знаем поне какъв ще е еквивалентът!
– Кой идиот ще повярва на това? – попитах.
– Не обиждайте независимия български съд – скараха ми се. – Само той може да издава подслушвателни разрешителни по такива поводи!
– По такъв повод ли записахте един, дето гласът му е като на Бойко, да обяснява как е претаковал евролидерите с двеста, без да се усетят?
– Вие какво – намеквате, че един премиер може да има терористични идеи? Нормален ли сте? Проявете малко човешко разбиране – всеки има право след работно време да цапне едно и да разпусне! А онова беше само профилактика на апаратурата – понякога се налага, за да сме сигурни, че е в изправност.
– И президента ли заради бомбомятане записахте? – полюбопитствах.
– Това беше страничен ефект. Влезте ни в положението – ако някой се обади на наркобос, за да му поиска огромна сума, та да си финансира кампанията – ние записваме дилъра, но по неизбежност – и събеседника му.
– Искате да кажете, че онзи от другата страна беше наркобос?
– Не, командващ авиацията, но едното не пречи да подозираме другото. Знаете с какъв човешки материал работим…
Съгласих се – кофти ни е материалът. От най-високо място ни го рекоха.
– А мен защо ме подслушвате?
– Вас? Вас никой не ви подслушва! Не сте оперативно интересен.
Обидих се.
– Аз? Аз ли съм неинтересен? Толкова скучен живот ли водя? Не си ли поръчвам пица по телефона! „Пица“ – това може да е код! Не се ли обаждам на Любо, за да му чукна среща в шест в бирарията! Това може да е конспиративна квартира! Жена ми не ми ли диктува странни списъци по телефона! Ако аз не съм оперативно интересен – кой тогава?
– Вижте – казаха ми, – кой се интересува, че трябва да купите шест яйца, бутилка олио, един хляб, половинка сирене и връзка лук! Не ви слушаме, разберете!
Тръгнах си опечален. Цялата държава да тръпне, когато телефонът є звъни, само аз – не!
На спирката проверих списъка в джоба си. Добре, че тия добри хора ми напомниха – връзката лук щях да я забравя, бях я записал от обратната страна на листчето.
Има полза от ушите на държавата, да знаете!
Румен Белчев
