„Стършел“: Опозиция на всяка власт и отпор на всяка тъпота (ВИДЕО)

През тази година се навършиха 75 години от създаването на „Стършел“, най-стария хумористичен вестник на България. Заради пандемията купонът се отложи, но сатиричният поглед към политическата действителност е все по-актуален. Разговор с главния редактор Михаил Вешим и управителя Румен Белчев. 

Известно е, че сте легенда за поколения българи. Как успяхте да прескочите психологическия и икономически праг от комунизъм към демокрация? 

М. В. Започваме от далечната 89-та, когато стана преврата. Тогава Стършел беше много популярен вестник. Имаше много голям тираж – 400 хиляди. В първите дни на този кипеж, когато още не се знаеше какво се случва, Стършел зае една демократична позиция и интересът към него беше много голям. Даже недостигаше хартия, ограничаваха ни. Не можеше да отпечатаме толкова вестници, колкото се търсеха. Тогава редакцията пое кампания за откъсване на в. Стършел от ЦК, дотогава беше негово издание. Една година продължи тази кампания, събрахме 300 хиляди подписа сред нашите читатели. С тях се явихме във Висшия партиен съвет и казахме, че националният седмичник за хумор и сатира не може да бъде партиен, а трябва да е независим.  

Р. Б. Икономическото откъсване беше болезнено. Никой от нас не знаеше как стават тези неща. Никой не се беше разправял с печатница, с купуване на хартия, с наемане на помещение. Учихме се в движение. Най-хубавият епизод беше през 95-та, 96-та, когато събрахме много добър абонамент. Благодарение на “мъдрото” управление на правителството, доларът стана 3000 лв., абонаментът замина и карахме цяла година на мускули със заплата от по 3, 4 долара. Струваше около 200 лв, но и трамвайното билетче струваше толкова.

М. В. През годините Стършел се е движил около цената на билета за градския транспорт. В момента трамвайният билет е два пъти по-скъп. 

Р. Б Това показва, че трамвайният билет е силно надценен. 

М. В Преходът го почувствахме през вестника. Много е трудно във вестник, който има толкова много история. Подобно на Балканите, където трудно се живее, защото има много история. Тук са работили много известни хора – цветът на българската сатира – от 46-та до наши дни. Върху нас има една отговорност, която усещаме. Ние трябва да продължим този вестник в годините, колкото е възможно. Не ни е било лесно, но се мобилизирахме. 

Как ще коментирате състоянието на пресата у нас? Тъжната оценка на „Репортери без граница“. Бихте ли направили сравнение със ситуацията преди 10-ти ноември?

Р. Б: Пресата в момента е много скучна. През 90те направихме рубриката “Топ идиот”, която събираше идиотските заглавия от вестниците. Постепенно идиотизмът се прехвърли от заглавията в съдържанието. В момента вече е на много по-висш етап, защото идиотизмът е на собствениците. Колегите какво да ги правиш – и те хляб ядат. Прояваме известно разбиране. Това е както отива човек на кино – поглежда имената на авторите и на актьорите и казва – този съм го гледал. Така и с вестниците. Последнеш името на собственика и си казваш – ясно… Що се отнася до нас – това 112-то място не е реалистично. А за медиите като цяло – може би все пак трябва да се постараем да изпреварим Габон.

М. В Може би това се отнася по-скоро за по-масовите медии и по-конкретно телевизиите. Там политиците насочват вниманието си и се усеща влиянието. В издание като нашето не се усеща. Мога да кажа, че никой не ни се е обаждал. За годините, откакто Стършел е независим, сме много последователни. Ние сме един демократичен вестник. Има друго нещо – интересът на вестниците в световен мащаб намалява. За щастие не се отразява много на нас. Имаме една група много ревностни читатели.

Остава ли сатирата най-силното оръжие и как се променя в условията на демокрация? Има ли нови характеристики? 

Р.Б В миналото сатирата беше друга – имаше някакъв лимит. Сега е много трудно, защото всички започнаха да се упражняват в остроумие в иначе набедените за сериозни вестници. Докато излагаме фактите, ставаме все по-сериозни. Но с общи усилия се измъкваме. Девизът на вестника е “Опозиция на всяка власт и отпор на всяка тъпота”. Тъпота дал Господ, не може да смогнем с отпора. 

М. В.  Понякога сериозните вестници са по-смешни. Социалните мрежи много разкалват терена. Вниманието е все повече насочено натам, където всеки е коментатор. Да, там има много духовити хора, но дори не се знае кой реално седи зад името им.

Като се има предвид какво се случи с вашите френски колеги от Шарли Едбо, заради тяхната религиозна сатира, смятате ли, че у нас има почва за саморазправа с критично настроени журналисти? 

Р. Б: У нас за мнение още не са били, но за заравяне в неудобни факти – имаше случаи. Случаят с Шарли Ебдо ужаси целия свят. Но това, че забиват кирка в капака на колата на журналист у нас, минава просто като поредната сводка на МВР. В крайна сметка журналистът е този, който рови, намира факти и би трябвало да има законова защита. Ако гледаме на кирката в колата като дребно хулиганство, тогава следващият път човекът ще напише репортаж от откриването на завод.

М. В. Радой Ралин казваше: наградата на сатирика – „Що ти избере задница, туй ще ти е надница! Заложено е сатирикът да получава шамар отнякъде. Но все пак България е европейска страна, не като например Беларус, където заради един журналист свалят самолет. За жалост има хора, които мислят, че в Беларус е по-добре. А в Турция и Русия не може да излезе карикатура на Ердоган или Путин.

Колкото до Шарли Ебдо. Когато се случи това нещо – имаше израз Je suis Charlie. Казахме го и ние, защото имахме това право. Но не сме съвсем. Аз например не харесва този провокативен техен хумор. Аз например не бих допуснал неща, които те правят с цел да са провокативни. Имат безвкусни карикатури, които преминават граница. Затова ми се иска и Стършел да не минава мярката. Опитваме се да бъдем справедливи, защото нищо не е само черно и бяло. Задачата на сатирика е да намери уникалният поглед над нещата. 

Кои политици са най-лесни за рисуване? 

Р. Б. Това са тези, които са власт. Още нашият карикатурист не е свикнал с новите министри.

М. В. Но докато това стане, те вече може и да не са на власт. Едно време преди 89-та не можеше карикатрура ни на Тодор Живков, нито на политбюро. Те бяха живи карикатуристи. Но освен на Рейгън или на Тачър, друго не можеше. След промените сме наблюдавали поведението на политиците. Бойко Борисов, например, няма чувство за самоирония. Бяхме го поканили на спеиална изложба за 100 дни от управлението му, но той не дойде. Жельо Желев и Петър Стоянов от друга страна са искали да си купят нашика рикатури. Премиерите и президентите трябва да се радват, че ги рисуват. Преди година наш читател от Чикаго изпрати пари да абонираме президент, президент, председател на Народното събрание и Нинова. От никого не дойде реакция, освен от президентсвото. Оттам ни подариха преспапие. Не знаем дали Радев чете Стършел, но пиарите му си свършиха добре работата.

Какво ви развеселява най-много, как разпускате?

Р.Б: Аз разтоварвам с бира. Някъде около 3-тата бира са ми идвали най-добрите идеи. После ги забравям. Те затова са много добри. Една идея, ако е реализирана – пиши я бегала.

М. В. Имаме някакъв шанс да не се натоварваме много. Сатирикът се разтоварва като пише и така освбождаваме негатовните емоции. Помага ни да гледаме по-ведно на живота. В крайна сметка животът е един и не е толкова лош.

Още смешни истории от „Гнездото на Стършелите“, четете ТУК.