ГЕРБ-ДПС се опитват да убедят хората, че без тях България не може да се управлява. И което е още по-фатално – хората да повярват, че в България не може да има проевропейски сили, които да са достатъчно чисти от корупция.
Кризата в Софийския общински съвет, изборът на конституционни съдии, „скандалите“ около имотите на Асен Василев и Даниел Лорер и заплахите за протести на зърнопроизводители и градски транспорт са най-важните сюжети от началото на годината. Нито един от тях не е особено драматичен, а някои от тях са направо измислени. Но взети в тяхната цялост те се превръщат в едно фоново ръмжене, което е проблем за проевропейските, либерално-демократични формации в страната.
Като добавим към тези сюжети и партизанската защита на градските „Альоши“, както и башибозушките атаки срещу ангажиментите на България в НАТО (чрез медийни и парламентарни засади срещу военния министър Тагарев), картината става съвсем ясна. Общата посока на всичко това е да се демонстрира, че в България не може да има политически сили, които да са проевропейски ориентирани и същевременно да са достатъчно чисти от корупция. Без малко корупцийка не може.
А пък и европейци сме, но не чак дотам. Част от Запада сме, но сме против него. Такъв е „българинът“ и тази „реалност“ трябва да триумфира. Всеки който не е съгласен с това, трябва да си подвие опашката и да се примири с нещата. Бай Ганьо винаги ще застрелва Алеко по нашите земи.
Общинският съвет в София
Продължаващият саботаж от страна на ГЕРБ на управлението на София и новия кмет Терзиев има само една причина – отмъщение за тежката загуба, която ГЕРБ понесе на местните избори. Нещо повече, решението на Борисов да номинира Антон Хекимян безспорно допринесе за размера на щетата за ГЕРБ (третото място на кандидата им). За да се позабрави този неуспех, сега се бойкотира цялостното управление на града с неясни и неизпълними искания. Например, „формална коалиция“ в общинския съвет не може да има, защото коалициите крепят общо правителство в парламентите. София си има кмет и той не зависи от одобрението на мнозинство в съвета.
Ако ГЕРБ пък искат политиките им да се приемат, би трябвало просто да позволят на съвета да заработи – тогава лесно ще се договорят общи позиции по много въпроси. ПП-ДБ дори вече оттеглиха Борис Бонев като свое предложение, но все пак е редно тяхната много по-голяма група да излъчи председател. В крайна сметка ПП-ДБ и „Спаси София“ имат около два пъти повече представители от ГЕРБ в общината както и огромното мнозинство от районни кметове: за ротация като в парламента при такова съотношение на силите е неприлично да се говори.
Тактиката на ГЕРБ на софийски терен е част от общата им стратегия на национално ниво: да убедят хората, че без ГЕРБ-ДПС във властта България не може да се управлява. Наистина, такъв е резултатът от последните няколко парламентарни избори, такава е реалността. Но въпросът е, че този валиден аргумент има и едно друго звучене, което ГЕРБ-ДПС не само допускат, но и окуражават. А именно, че страната не може да се управлява и без малко (или повечко) корупцийка. Вярно, някои партийни лидери са в списъка „Магнитски“, а други са почти в него. Но тези списъци са западно лицемерно чистофайничество, което не отразява местните нрави. „Българинът“ си обича пооцапанкото, чувства се уютно в него… Такива „мъдри“ мисли ще чуете от много телевизионни глави в българските студия. Тези мисли вече не са реалност, а са открита, целенасочена манипулация.
Новите конституционни съдии
На този фон трябва да се разглеждат и избраните в КС нови съдии. В една нормална ситуация, лидерът на най-голямата парламентарна група, който отговаря на формалните изисквания за конституционен съдия, би трябвало да е чудесен кандидат за престижния пост. Конституционните съдилища са хибридни институции, в които висшата политика и правото се преплитат. От тази гледна точка опитът на топ политици може да е полезен в един конституционен съдебен орган. Например, всички бивши френски президенти могат по право да станат членове на френския Конституционен съвет.
Проблемът с избора на Десислава Атанасова е обаче в това, че нейната партия не се е отърсила от корупционната си репутация, която е натрупана по време, по което тя е била в партийното лидерство. КС все пак не е място за пенсиониране на неуспели или станали неудобни политици.
Нещо повече, с участието си във властта ГЕРБ получи шанс да покаже, че си е взел уроци от миналото. Че ще прави опити да действа по нов, различен начин. Изборът на Десислава Атанасова не праща такова послание, а точно обратното: всичко ни е наред, приемете ни такива, каквито сме! Ставаме даже и за Конституционния съд! Това послание (с право) ядоса мнозина. Още повече, че част от избора на Десислава Атанасова изглежда беше и с цел да се „натрие носа“ на ПП-ДБ. Ето, и вие сега трябва да ни приемете (нас ГЕРБ), такива, каквито сме си.
ПП-ДБ не успяха да отиграят ситуацията по най-добрия начин, макар че техният кандидат – авторитетният съдия Белазелков – беше пример за обратния на партийно-лоялисткия подход на Борисов. Съгласявайки се да направят Атанасова обща кандидатура, ПП-ДБ се поддадоха на тактическа уловка на ГЕРБ. Но все пак успяха да изпратят съобщението, че те избират кандидатите си на базата на независимост и професионализъм, а не на базата на принос в партийното строителство. Важно е това послание да бъде чувано все повече, когато се стигне до избор на регулаторни органи.
В изслушванията на кандидатите (Белазелков и Атанасова) неприятно впечатление направи опозицията им срещу индивидуалната конституционна жалба. Това е разпространена теза във висшата магистратура, като основният аргумент е, че КС ще бъде затрупан с дела. При положение, че 12 супер-компетентни магистрати в момента решават средно по 1,5 дела годишно, това възражение изглежда абсурдно. Още по-неразбираемо прозвуча и аргументът на съдия Белазелков, че КС щял да стане национален съд по правата на човека. А защо да не стане такъв? Нима правата на човека не са един от основните елементи на конституционализма, наред с разделението на властите и правовата държава?
„Апартаментгейт 2“
ПП-ДБ трябва да са много внимателни в комуникацията си по корупционни внушения спрямо тях. Идеята зад подобни „скандали“, които със сигурност ще се множат, е да се покаже, че всички бъркат в кацата с меда, стига да имат възможност. Внушения като това, че Василев и Лорер са като Цветанов – и в двете сгради, например, имало вграден асансьор – ще чуваме постоянно и не е ясно дали ПП-ДБ правят максималното, за да им се противопоставят. Настоящият скандал е по-скоро съшит с бели конци и се разпорва по шевовете, когато се изясни кога и при какви условия са купени и продадени имотите на двамата политици. Но в общата суматоха детайлите се губят, а внушенията остават. А това работи в подкрепа на пропагандната теза, че в България без малко поне корупцийка не може.
Протести без граници
Протести на зърнопроизводители, транспортни работници и т.н. е имало и ще има. Част от исканията на протестиращите дори са легитимни. Но зад повечето от протестите почват да прозират и геополитически интереси: по отношение на Украйна, ЕС и членството на България в еврозоната.
В крайна сметка, ако се издъни бюджетът с непредвидени харчове, ако се вдигнат цените в страната със забрана на внос от Украйна или други държави, България ще види еврозоната през крив макарон. Затова е необходимо протестната геополитическа плява внимателно да бъде отделяна от зрънцето истина, което мотивира тези прояви. И е добре всички партии, които желаят истински интеграцията на България в еврозоната, да са наясно с този проблем и да се отнасят сериозно и отговорно към него.
***
2024 г. ще е поредна година, в която Бай Ганьо може да опита да убие Алеко. Отношенията между тези двама герои са асиметрични. Алеко не може без Бай Ганьо или поне не иска да го убива. Напротив, той дори по свой начин го обича: най-малкото му отделя много време да го описва, образова, да се опитва да го възвиси. Бай Ганьо не е толкова сантиментален и често убива Алеко даже в прекия физически смисъл. Бай Ганьо смята, че може без Алеко и исторически го е доказвал (с трагични за България последици).
Но с годините Бай Ганьо трупа хитрина и става по-перфиден. Съвременният му вариант е насочен най-вече към медиите и пропагандата (чрез Данко Хаирсъзина, Гочоолу, Дочоолу и Гуньо Адвокатина) и внушава, че Алеко не е съществувал и не може да съществува по нашите земи.
Коментарът на Даниел Смилов е публикуван в Дойче Веле.
Още актуални коментари – четете тук
