Страхил Делийски е политолог, доктор по политически науки. Преподава политически комуникации и политическа антропология в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на множество публикации върху българския политически процес.
Д-р Делийски, как смятате – чувахме от различни политически лидери, че шансовете за правителство се увеличават, имаше ли шанс?
Шансове има в лотарийните игри. Когато политиците започнат да говорят за шансове, е все едно това не зависи от тях, а зависи от провидението. Трябва непрекъснато да им напомняме, че това не е провидение, като граждани трябва постоянно да ги връщаме на земята.
Не става въпрос за шанс. Лошото е, че не става въпрос и за политика, защото явно е, че не политическата логика ги води. Политическата логика е логиката на полиса – идеята, че имаме политически партии, които представляват различни части от населението с различни интереси и ценности. Партиите, като техни представители, трябва да срещнат конфликтуващите интереси, да намерят институционално решение на терена на официалната политика. Това е смисълът от партиите. Някой тук да говори интересите на чия социална група защитава – “Продължаваме промяната”, или пък “Има такъв народ”, или пък БСП, пък и “Демократична България”? Само при ДБ горе-долу се знае кои са тези 3% от населението, чиито интереси защитават.
Когато е ясно коя партия чии интереси защитава, тогава бихме могли да говорим не за шанс, а за политически интерпретации. Бихме могли да си кажем, че по силата на тези различни интереси, политическите представители трябва да направят какъв компромис. Вместо това, ние говорим за лидери на проекти, които в рамките на една година влизат в консултации за пореден път. В абсурдна ситуация сме. За какво си говорят тези лидери, за какво се разбират, не са ли си казали вече всичко, което имат да си кажат?
Това е тежката драма на т. нар. политически процес. Тези, които играят тази тежка драма, продължават да си мислят, че това има значение за огромна част от населението. Значение няма и ще видим колко души ще гласуват есента.
Казвате абсурдна ситуация, логичен изход изглеждат предсрочни избори. Какво биха могли да постигнат едни нови избори?
Нищо. Изборите са инструмент за реализиране на ефективно представителство. През избори трябва да имаме организации, които да осъществяват това представителство – тоест партии. Така функционира представителната демокрация. Когато тези партии не представляват никого, освен собствените си спонсори и една шепа партийни ръководители, тогава изборите изборите губят смисъл. Тогава не бива да се сърдим на всички, които казват, че няма да гласуват.
Какво е решението в случая – и на политическата нестабилност, и на липсата на политическо представителство, за която говорите?
Грамши има една много интересна част в своите “Затворнически тетрадки”, в която говори, че един от симптомите за тежка органична криза е невъзможността дори в рамките на доминиращия елит да се създаде консенсус по отношение на управлението. Ние сме в ситуация, в която няма такъв консенсус, не могат да намерят консенсус.
Когато партиите не представляват гражданския интерес, тогава би трябвало да могат да се разберат. Ако една защитава труда, друга капитала, тогава трудно би могло да се намери компромис. Никой нищо не защитава обаче, видяхме какви са разговорите – коя фирма коя поръчка да вземе. Единственото нещо, което пречи, е невъзможността на този политически формат да удържи личното напрежение между представителите на големите пари в политиката.
По отношение на представителството, решението е с инструменти за представителство. Такива се появяват – партии и т.н.
Наблюдавайки политически дебат и факта, че наистина за четвърти път в последната година гледаме консултации, какво Ви показва поведението на субектите в четворната коалиция – ПП, ДБ, ИТН и БСП?
За четвърти път гледаме консултации. Политическите субекти не бива да се държат като хора, които се виждат за първи път. Управляваха заедно, но иначе водят консултации четири пъти. За мен това е странно – какви консултации се водят между хора, които са управлявали заедно? Не мога да го разбера – какво толкова има да се консултира? Ясно е, че трябват някакъв брой депутати – свели сме го до аритметика. Щом няма политическа подкрепа, отиваме на избори.
Големият кумулативен резултат от всичко това е усещането, че политически елити си говорят помежду си, за да разрешат проблемите на спонсорите си – това усещане става все по-натрапчиво за все по-големи групи от хора и затова те не гласуват. Ако наистина политическият елит беше загрижен за доверието в системата и беше разтревожен от ниската активност, нямаше да се държи по този начин.
Каква е Вашата краткосрочна прогноза – кабинет или избори?
Избори, консултации, нови избори, консултации – това вече започна и скоро няма да приключи. Много е вероятно в целия процес на “избори-консултации” да има някакво краткотрайно мнозинство. Но това е.
Самопредставящите се като “здрави сили на стабилността” – ГЕРБ и ДПС, нямат шанс да управляват скоро време, камо ли стабилно. Обществената подкрепа за тях изтънява. Дори да си покажат главите от изолационното блато, в което са, то няма да е много дълго.
Процесът “избори-консултации” е започнал, може да продължи две-три-пет години. Въпросът е да сме подготвени, да нямаме големи очаквания.
Ситуацията в България я виждаме в голяма степен и в Италия – наблюдаваме ли общоевропейска тенденция?
Абсолютно, да. Преди дни имах разговор за Ваш колега, кореспондент на “Times” в Италия. Той ми каза следното: “Всичко, което ми казвате, поразително прилича на това, което се случва в Италия”. Казах му: “Точно така, много поразително прилича”. Струва ми се, че по-често трябва да слагаме нашите проблеми в контекст, за да не се самообвиняваме, че сме неразбирачи от демокрация, които по силата на недостатъци не стигат до решения.
Не, това са процеси, характерни за цяла Европа. Те са процеси, свързани с невъзможността на доминиращите елити да разкажат смисъла от собственото си съществуване достатъчно убедително. Това е криза на капиталистическата държава и на възможността на политическите елити да разкажат политическия свят така, че подчинените социални групи да се съгласят с този разказ. Това тече под различни форми от икономическата криза през 2008 година насам. Ако искаме да разберем какво се случва и да търсим начини за промяна на ситуацията, трябва да погледнем в по-широк контекст.
България не е проблемът, проблемът е в изчерпаните възможности на капиталистическите елити да разкажат смислен разказ за доброто на системата. Този проблем го има и отвъд Европа – има го и в САЩ, за да се появяват такива като Тръмп. Имаме проблем и за него се говори – само в България кажем ли думата “капитализъм”, все едно си отворил забранения речник.
Още актуални интервюта – четете тук.
