Зародилата се преди години непристойна злободневна закачка между държавния глава на Републиката Румен Радев и министър-председателя на България Бойко Борисов днес вече не е дрязга, а мръсна политическа нецензурна война. Вторият отправи в събота за пореден път предизвикателен залп към първия, като го разкритикува, че остава безпристрастен към ареста на руския опозиционен лидер Алексей Навални. Държавният глава веднага надяна боксовата ръкавица и нанесе поредица от крушета по опонента си.
Воюващите герои имат различен стил на общуване.
Единият говори като махленски келеш, другият – като високомерен чистокръвен аристократ. Истината е, че двамата са се омаскарили, както би казал Щастливеца, до уши в мерзката си деструктивна политическа война.
Никой от нас, клетите избиратели, не помни кога и защо се роди конфликтът им. Той назряваше с времето и натрапчиво влизаше в домовете ни от екраните на телевизорите. Епизодичен в началото, скандалният им тон на общуване прерасна в периодичен с характерната политическа симптоматика на индиректен публичен спор, в който посредник са медиите. Държавниците така и не влязоха в открит като благородници дуел под формата на дебат очи в очи, а се заинатиха и останаха на ниво махленски спор с терен на изява – чуждият медиен микрофон. Така си разменят реплики двамата първи мъже в държавата и днес – изстрелват по опонента словесни патрони през чуждия диктофон. Конфликтът им – нежелан, неодобряван, често критикуван, прерасна в институционална война и вече е достояние и на децата на България, които им се подиграват за заядливостта. Дали, обаче, избирателят приема схватката на най-влиятелните мъже в родината за даденост, която е готов да преглътне и да прости?
Политолози и анализатори броят рундове и прогнозират, сякаш залагат на конни надбягвания, какви ще са следващите ходове на главнокомандуващите в медийно-политическата война. Последователите и почитателите на двамата първенци в държавата с нестихващата страст на футболни запалянковци изкъсо следят нечистоплътните нецензурни схватки на политиците.
Военните действия в конфликта Радев-Борисов вече дават плод.
Делението на обществото, което бе срамен факт след демократичните промени през 1989 г. и което гражданите успяха да превъзмогнат след повече от десетилетие, днес отново тлее като факел и разделя българина. Поводът за това народно деление е враждата президент-премиер. Почитателите им късат и обезличават връзки с роднини, приятели, колеги заради преданост и фанатични симпатии към единия от двамата враждуващи герои.
Някои ще кажат: “Румен Радев атакува пръв!” Други ще скочат в негова защита с думите: “Огнеборецът с неговия хулигански маниер заби томахавка не само в човека пилот, но и в институцията “Дондуков”. Вече няма значение кой с каква реплика пръв е опънал лъка със стрелата, подпалила институционалната им война.
Защо президента и премиера се държат така? От спортен хъс към скандала? Едва ли. От липса на познание за политическия етикет? Абсурд. Защото някой анализатор или спец в пиара ги е подлъгал, че войната носи блага. Битката е за онзи неуравновесен нископроцентен електорат, който се лашка без собствено мнение. Битката винаги е за него – за бай Ганьо. Този малък, незначителен процент от гласоподаватели, наричан за удобство Ганьо, обича интригите и не пропуска просташките прояви на властта. Всяка вечер настървен с ракийка в ръка той е нащрек пред екрана, дебне новинарските емисии и жадно попива мерзките реплики на големците на деня.
Ганьо обича да взима позиция,
подобно на съименника си от фейлетона на Алеко Константинов от по-предходния век, който знае и казва: “Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли? Хубаво, ама като не им клатиш шапка – дявол не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам…“ Съвременният Ганьо и той знае, че тлеещата непристойна за постовете, които Радев и Борисов заемат, вражда е за неговия вот.
За Ганьо Радев и Борисов се маскарят. Редно е обаче електоратът извън процента на Ганьо да им каже: “Господин президент, господин премиер, и двамата сте позор! Опротивяхте до необратимост!”
Онзи стабилен процент на мислещия твърд електорат очаква от президент и премиер единение, работа, сигурност и късче надежда за по-добър живот. Надежда не сега, след време, когато децата на този електорат ще са зрели, пораснали хора. Избирателят не изисква много, не натрапва крещящите си нужди да съзре в Радев и Борисов политическа доблест, личностна чест, българско родолюбие и типичното за техните предшественици човеколюбие и благородство.
Клетият избирател отдавна е притъпил сетивата си и прощава всичко на политическите големци – корупция, рекет, геноцит, глад. Прощава им подигравателната богаташка надменност към болните, бездомните, сираците, пенсионерите и позьоро-парвенюшката наглост към отчаянието на българина. Той, избирателят, всичко е простил a priori.
Но едно не се е научил да прощава българинът -разделението.
Това предателство му засяда горчиво като рибена кост в гърлото. Историята на нашата клета родина го е доказала през хилядолетията. И днешният избирател, изтормозен от простащината, с която го заливат първите мъже на държавата, уморен от дребнавия им скандалджийки маниер, няма да им прости предателството. Предателството към изконната ценност, която е вкоренена като невидима нишка в ДНК-то на българина – съединението, е позорът на Радев и Борисов.
Развитието на човешката цивилизация разказва, че римският владетел Гай Юлий Цезар е първият политик, въвел метода “Разделяй и владей” в държавното управление. Древният диктатор разпалвал вражди в отделните групи на населението, но интригантският маниер коствал живота му. Римляните не прощават политическото предателство, наречено разделение през I в. пр. Хр., защо Радев и Борисов очакват в XXI век българите да им го простят?
Държавниците, заели най-високите йерархични постове в администрацията, поругават свещеното заклинание “Съединението прави силата”, завещано на българите от владетеля на Стара Велика България хан Кубрат през VII век. Матрицата за единението е част от подсъзнателната памет и народопсихологията и на съвременниците на тази натрапчива и недостойна политическа и междуинституционална схватка.
Защо междиинституционална ли?
Защото воюващите държавни мъже са символ на двата най-високи поста в йерархията на държавата. Защото е редно те да сдържат езици зад зъбите, да се придържат към обраната публична реч и да знаят докъде да слизат по стълбицата на скандала, не да потъват в тинята на махленската кавга.
Кой ще им каже на двамата: “Спрете се, господа държавен глава и министър-председател на България! Засрамете се, господа най-първи държавници! Вашата обществена и социална цел е да обединявате, не да разделяте народа! Този клет, беден, болен и отчаян български народ!”
Народ от гласоподаватели, който от години апатично се е изолирал от политическото злободневно битие, уморен и отчаян от сплетните, интригите и непристойното поведение на държавниците, е опасен народ. Двамата главни мъже президент и премиер трябва да го знаят. Жалко, че те свалиха нивото на комуникация помежду си под критичния минимум. Невинни в долните им разпри няма. Поведението на президента и премиера е позор! И това трябва да го знаят.
