Признавам: в един момент много се прасках, много обещавах и описвах как украинците ще метат путинска сволоч от земята си, и ще хвърчи перушина.
Сгреших. Случва се. Започна добре с Харкив и Херсон, кремълската паплач бягаше така, че им се мяркаха само подметките в далечината.
Искаше ми се, не стана.
Което не означава, че няма да стане.
Но не по американския, а по украинския начин.
Само си спомнете втората война в Ирак (доколко справедлива, няма да споря): две седмици американците смилаха иракските позиции и бойна техника със стотици бомбардировачи и хиляди ракети от самолетоносачи. Две седмици, преди да тръгнат „Абрамс“-ите! И пак имаше танкови дуели, пак имаше пехотински сражения с някаква уж мърлява саддамитска армия, пак имаше загинали американски войници.
А Русия не е Ирак, нито Украйна е САЩ, нито ситуациите имат нещо общо.
Къде са самолетите на украинците? Ако имат 10-ина, пак добре. Чак сега срамежливо взеха да им ги обещават, да учат пилотите им на F-16 – година и половина след началото на агресията. Защо не от самото начало?
Къде са далекобойните ракети на украинците? Чак сега Колективният Запад почна да мънка: ами да, може би би трябвало, евентуално да вземем и да им дадем, а? Година и половина след началото. Защо? Това е повод за друг коментар.
Отначало Колективният Запад даваше на защитаващата свободата си Украйна само партизански оръжия – джавелини и байрактари. Защото културният и охранен Запад не вярваше украинците да устискат (както преди това вярваше на Путин, че няма да нападне). Макрон даже прати специален самолет на Зеленски – да го прибере със семейството му в Париж, където да прави евентуално правителство в изгнание.
А Зеленски да вземе и да се появи сутринта на 24 февруари 2022 г. по украинските (и всички останали) телевизии с подпухнали от безсъние очи и да каже: „Аз съм в Киев, семейството ми е в Киев, нямам нужда от транспорт, а от оръжие.“
Само си представете Румен Радев в такава ситуация… Представихте ли си го? Не? Е, да де…
За гордост или срам, не знам, но се оказа, че България в началото е (про)давала най-много снаряди за украинската артилерия и така е спасила от катастрофа Украйна в първите кризисни седмици. Бог да поживи лакомията и ловкостта на българските оръжейни производители и търговци. Ако има някой друг, който иска да се подложи на моята лична благословия, да се обади.
Някои висши сановници от Колективния Запад (пропити от руски рубли под формата на долари и евра) напоследък взеха да мрънкат: мнооого бавно върви тая контраофанзива, бе, дали да не опитаме с преговори – за Путин Крим и Донбас, за Украйна – каквото остане… В Киев също току се чуят подобни, миришещи на банкноти гласове. Голяма страна е Русия, голям ресурс има, нищо не й пречи да подкупи и украински подлеци, и австрийска висшестояща леля, и Копейкин, и трима британски българи, и да не изреждам още, че ще произнеса името на княз Дондуков номер 2.
Това е руският начин. От 3 март 1878 г. насам, поне по мои спомени, това е руският начин. Лъжи, рушвети, врътки, дуене, измятане, пак дуене, подписване на договори, които не влизат в сила, после подписване на други договори, които ще влязат в сила, когато на руския цар му е изгодно, а ако не му е – абе, какво е това договор, не ме занимавайте с глупости, аз Украйна няма да я нападна никога, докато не я нападна.
Та така.
Ако украинците тръгнат по руския начин – с пушечно месо напред през минните полета и картечниците, те със сигурност ще пробият и отбраната на руснаците ще рухне. Но с цената на хиляди животи на украински мъже, момчета и момичета (на първа линия има доста жени доброволки от ВСУ, б.а.).
Това не е добре. Това е руска „тактика“, откакто съществува руска армия, Жуков и Сталин знаят как е.
Тази тактика се нарича месомелачка (мясорубка), която може да си позволи само маниак, скрит в бункер някъде в Урал, докато простите мобилизирани от него хора мрат като мухи в името на имперската му идея, докато той пие чай от Китай, а в София някой дудне „Крим е руски, чий да е?!“
Затова напоследък се успокоих. Спрях да искам ALL и NOW за мой кеф, аз да не съм Фреди Меркюри.
Нека бъде по начина на генерал Залужни. По-бавно, по-тегаво, не така атрактивно, но с по-малко жертви. Някой после трябва да възражда Украйна.
Не е въпросът само в победата, нито в личната слава на гърба на това момче със зеления скоч на каската.
Спокойно. Ще стане. Трябва малко търпение.
Доброто ще победи… надявам се.
Още актуални коментари – четете тук
