Ще ви предложа два любопитни факта, които често не се знаят или се забравят. Но ще започна с трети.
Ето го третият: документалният филм „Навални“ спечели Оскар насред Холивуд. При това съвсем заслужено. Продукцията е международна, режисьор е канадецът Даниел Роер, но основният двигател на филма е работата на български разследващ журналист, макар и работещ извън България. „Навални“ и Христо Грозев са повод за наша национална гордост. Дотук добре, мисля аз.
В същото време много украински политици и журналисти искрено се възмутиха от наградата. Според тях Алексей Навални не е онзи „добър“ руснак, за какъвто е представян по света. Украинците имат основание да се дразнят: според националиста Навални полуостров Крим е „безусловно руски“ и да се върне току-така на Украйна е недопустимо. Това е лошо, мисля аз.
Обаче Навални е най-яркият антипутинист от години насам, затова и лежи в руска каторга. Освен това е категорично против войната. На негова страна съм, мисля си аз.
Михайло Подоляк (съветник на украинския президент) пък се обиди публично, че Академия „Оскар“ не разреши на президента Зеленски да се обърне лично към света по време на церемонията по връчването на наградите. Прав е Подоляк, казвам си аз.
И докато се чудя кой е по-прав в спора около един филм, си давам сметка, че на българския народ му е още по-трудно, макар и не точно по отношение на документалното кино.
Да заемеш страна понякога е объркващо. Особено като не знаеш Факт 1: че по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) половината от войската на Руската империя е съставена от… украинци. Това е съвсем нормално – защо да се превозват сибиряци, петербургци и алтайци до Балкана, след като Украйна е наблизо. Като добавим и че в царската армия са участвали поляци, финландци и румънци, става малко сложно да се каже кой точно ни е освободил.
От друга страна Факт 2: в т. нар. Съветска армия (която ни окупира и за чийто паметник така и не можем да се разберем дори на местно ниво) е имало много, много украинци. „Трети украински фронт“ – така се наричат частите, нахлули в България през септември 1944 г. В този случай България е жертвата. Тя губи своята независимост и плаща милиарди репарации на СССР (в това число и на Украинската ССР), без да е водила война срещу него. Самите украинци избягват темата, защото националната им гордост не се въздига от съучастието с руснаците.
Днес нещата са ясни… за мен. Както и за повечето нормални българи. Но очевидно не за всички.
Кървавата агресия, която кремълският диктатор започна срещу суверенна държава, е налудничава. Войната на Путин е подла и античовешка, тя трябва да бъде спряна. Как? Не и с нелепата позиция на българския президент Румен Радев: Русия е агресор, ние сме за Украйна, но няма да й дадем оръжия, за да свърши по-скоро войната. По-голям абсурд предлагат само от откровено пропутинската партия, нарекла се „Възраждане“. Те директно обявяват Украйна за виновна и то с думи, копирани от арсенала на кремълските пропагандисти Соловьов, Скабеева, Симонян.
Но войната е събитие, което раздрусва човешкия морал и го подлага на изпитания. Понякога моралът издържа, понякога не успява. По правило (писано и неписано) всеки човек би трябвало да е на страната на жертвата. И в началото на агресията в Украйна бях стъписан от реакцията на доста българи, които някак си се зарадваха. Викаха като на мач в полза на Русия, а мой съсед дори си облепи джипа с огромни оранжево-черни букви Z – очевидно в знак на несломима любов към…
Към кого по-точно? Към Дядо Иван? Към Фьодор Достоевски? Към академик Сахаров или Александър Пушкин? А защо не към украинците Гогол и Шевченко, те по-малко ли са заслужили? Ето това се запитах, след като овладях първоначалните си емоции към съседа.
После се отказах да го мисля точно него – в първите дни на войната той храбро се развяваше с джипа си по улиците, а като събереше авери на маса, крещяха „Ахмат сила!“ и на висок глас си разказваха как „пичовете на Кадиров“ до „ден-два, ей ся“ ще смачкат клетите хохли. Очаквах да си пускат за фон някакви стари руски маршове или поне „Любэ“, но те озвучаваха махалата с най-обикновена българска чалга.
Имаше нещо сбъркано в цялата работа, затова спрях да им обръщам внимание. Още повече, че времето течеше, украинците се оказаха по-корави от очакваното, чеченците на Кадиров заснеха няколко палячовски тик-тока и се скриха в тила, а моят комшия отиде за няколко дни в Гърция и като се върна, на джипа му нямаше нито Z-ки, нито нищо – явно някой грък го беше посъветвал нещо.
Замислих се за други хора – мои случайни фейсбук познати, които също симпатизираха на руснаците, макар и не толкова лумпенски. Защо го правеха? Искрена любов към освободителя? Навик да се навеждаш пред по-силния? Или поради набитите в главите ни клишета от времето на комунизма, когато руските ракети летяха най-далече, руският щангист вдигаше най-тежкото, руският солдат беше най-непобедимият, руската водка – най-яката, а руското джудже – най-високото джудже на света. Вероятно от всичко по малко.
Всъщност любовта към Русия не е нещо лошо. Лошото е любовта към Путин и неговата кървава клика. Ако обичаш руснаците, не може да обичаш диктатор, който ги хвърля в мръсна война, а те гинат като кучета, без дори да знаят защо. (Говоря за нормалните руснаци, не за изродите от Буча, Ирпин, Лиман, Мариупол – за тях трябва отделен анализ.)
На 24 февруари 2022 кремълският вожд обяви „Специална военна операция“, а обявената цел беше да „демилитаризира“ и „денацифицира“ независимата държава Украйна. Какво постигна? Целият свят нарича руснаците „рашисти“, а украинската армия е най-силната армия в Европа. Сега Путин хвърля живи хора в месомелачката, за да опази собствената си власт и собствения си живот.
До последния момент пропагандистите му и той самият лъжеха най-безобразно, че нямат никакво намерение да нападат. Затова, когато нахлуха, цивилизованият свят се стресна не нашега. И моментално застана ясно и категорично на страната на жертвата Украйна. При това далече преди да установи (с искрена изненада), че украинците не само няма да се предадат, ами и ще победят разпасаната, немотивирана руска армия.
Цивилизованият свят е ясен. Колко е цивилизована България – това е въпросът. Отговорът, опасявам се, няма да е никак приятен. Нищо, че и на двете воюващи страни ние сме им дали азбуките.
Още актуални коментари – четете тук
