Френският президент Еманюел Макрон, вероятно би предпочел да започне един от най-важните периоди на управлението си с повече сигурност. Миналата седмица, той разкри плановете си да реформира изключително закостенелия трудов пазар във Франция, за да се осигури повече гъвкавост за малките компании, да договарят част от условията по трудовите договори директно с работниците, вместо правителството да взема участие, както досега.
Смелосттa му да се захване с един от най-тежките проблеми във Франция – реформата, която той определяше често като един от приоритетите си – ще постеле пътя му с тръни или рози през оставащите пет години от мандата му.
Няма сериозно институционално препятствие по пътя на Макрон: той има мнозинство в Народното събрание в лицето на новите избраници, които пламенно го подкрепиха в хода на кампанията. Техните кресла му гарантират необходимото мнозинство, което се изисква по закон във Франция, за да минат промените без обсъждане в пленарна зала. В допълнение, Макрон има подкрепата на два от общо трите големи синдиката.
Но това не премахва тръните по пътя му. „Конфередацията на труда“, доскоро най-големият ляв синдикат, организира стачка в четвъртък, а лидерът на крайната левица Жан-Люк Меланшон, призова поддръжниците си да излязат на улицата на 23-ти септември. И двата протеста са насочени срещу реформата на Макрон, подкрепяща свободния пазар. По-големият проблем за френския президент, обаче е спадът от 22 пункта на рейтинга му през лятото. Така, подкрепата за Макрон е с 40 процента по-слаба, отколкото на Никола Саркози и Франсоа Оланд.
Макар че първоначалният ентусиазъм, който му осигури победа, спадна – няма и кой знае за какво да бъде упрекнат. За разлика от Доналд Тръмп, отслабената подкрепа към Макрон, разкрива сериозните предизвикателства, пред които се изправят умерените либерали в условията на поляризиран политически климат.
Гонейки реформите си, той се опитва да ремоделира френската политика, като събира под един коалиционен покрив, двете страни на политическия спектър: избран от лявоцентристките избиратели и управляващ с дясноцентристки кабинет. Но, Макрон ще се изправи пред нарастващ проблем, ако бъде възприет като умерен технократ – представа, от която той бягаше по време на кампанията си. Ако успее да удържи центъра срещу напора на популистите, Макрон ще изгради нов имидж на либералите в Европа.
Той успя в политическия хазарт, донякъде заради слабо популярните си опоненти, скандално жененият Франсоа Филон от дясната републиканска партия и разведената лидерка на „Националния фронт“ – Марин Льопен. Освен това, с политическата си платформа, той привлече голяма част от гнева срещу естаблишмънта във Франция ( и донякъде – в целия свят). През януари, голяма част от избирателите, усетиха, че политиците са корумпирани: 49 процента искали или силен лидер, който може да се противопостави на парламента, или нови избори.
Макрон дръзна да заговори за грешките на двете традиционни партии и имаше позицията да го направи – на 39 години имаше безупречна професионална репутация и успя да изгради партия от „нищото“. За разлика от предшествениците си и сякаш, за да се надсмее на френската преса, която често го нарича иронично Юпитер, той не централизира властта, а се държи твърде „човешки“, като оставя министрите си да движат политиката в поверените им ресори.
До тук, с подкрепата на своите депутати той успя да прокара законопроект за стриктен контрол на държавните разходи, който цели да направи френската политика по-прозрачна и да ограничи възможностите за конфликт на интереси, които десетилетия наред тровеха държавните институции.
След това, неопитният президент направи първи стъпки на международната сцена, при срещите си с Доналд Тръмп и владимир Путин, разгледани като успешни. С настоящите реформи на трудовия пазар, Макрон продължава да изпълнява предизборните си обещания.
Той прие, че защитата на европейската идентичност, е синоним на защита на Франция. Вместо да играе на сигурно и да отбягва от тези теми, Макрон показа, че европейските либерали не са се предали и проведе една проевропейска кампания, на която както си спомняме имаше много знамена на ЕС. Не на последно място, той успя да се възползва от арсенала на популизма, докато дискердитираше токсичните му идеи.
И може би европейската сцена е ключът към интегритета на неговото президентство. Миналата седмица в Атина, Макрон защити идеята за независимостта на ЕС, който защитава гражданите – икономически и културно, поддържа сигурност по границите си и прелетя през темите, които спечелиха поддръжници на популистите, но без токсичния национализъм.
Предизвикателството, което той трябва да реши е, че централната власт не е така вълнуваща, както да се кандидатира за нея. Вероятно ще му е трудно да удържи мнозинството, когато започне да провежда реформи във Франция и да променя политиката си.
Ще успее ли да постигне „героичния центризъм“? Предизвикателството е голямо и европейските либерали ще гледат открития урок.
