Ако питате мен, за нищо на света не бих говорил с повечето партии в отиващия си 45-и парламент. Но самите партии не могат да си го позволят – в следващото НС те ще трябва да си говорят. Макар и може би с отвращение.
Отиващото си 45-о Народно събрание започна обнадеждаващо (особено на фона на своя предшественик). Но партиите в него бързо осъзнаха, че се намират не толкова след, колкото преди избори. И така парламентът се превърна в дразнеща какофония.
Избори до дупка?
Нещо като няколко предизборни митинги, провеждани едновременно на едно и също място. Надвикващи се агитки от глухи, повечето от които дори не направиха опит да разговарят помежду си и да се чуят. Така се оказа невъзможно да се формира някакво мнозинство, обединено поне около някакъв минимум от задачи и приоритети, което да излъчи някакво поне кратковременно управление.
Твърде вероятно е като състав и съотношение на силите следващото Народно събрание доста да прилича на сегашното. То обаче няма как да си позволи лукса да продължи по същия начин. Теоретично, разбира се, са възможни и „избори до дупка“ – докато някой не спечели толкова парламентарни мандати, че да прави каквото си поиска, без да се съобразява с никого от останалите. Има страни по света, където това се случва, но България със сигурност не може и не бива да бъде като тях. Защото не разполага нито с ресурсите, нито със здравите институции, необходими за това. Още повече, че освен за държавата този вариант ще е катастрофален и за партиите, на които ще им е трудно да обяснят на част от избирателите си защо не могат да вземат и „поправителния изпит”.
За разликата между партиите и хората
Иначе затрудненията им са разбираеми и аз донякъде мога да им вляза в положението. Защото:
Ако питате мен, никога и за нищо на света не бих говорил с БСП – заради мутрите, лъжите и пропиляните възможности на 90-те, заради Виденов и Румен Гечев, Тройната коалиция и Станишев, Орешарски и Пеевски, заради отблъскващото съчетание между ляв популизъм и десен национал-консерватизъм…
Ако питате мен, никога не бих говорил и с ДПС – заради „хидроинженера” Доган и Пеевски, заради „депесарския шут”, „обръчите от фирми” и „порциите на властта”, заради КТБ, Сараите, Росенец, Цацаров и Гешев…
За ГЕРБ пък – и дума да не става. Заради корупцията и рекета, чекмеджетата, кюлчетата и 500-евровите пачки, „Мишо Бирата” и „Мата Хари”, Пеевски, Цацаров и Гешев, смачканото върховенство на правото, унищожените институции и неизвършените реформи, безкрайните лъжи и дебелашката простащина…
Сигурен съм, че мнозина споделят същите мисли и чувства. На всички нас обаче ни е лесно: с кого ще си говорим и с кого няма да си говорим – това си е лично наша работа. При партиите не е така: тяхната работа е друга, тяхната отговорност е пред обществения интерес. Затова в следващия парламент те ще трябва да се научат да си говорят, дори с риск това да не се хареса на някои от избирателите им.
Макар и с отвращение
Това важи с особена сила за т.нар. партии на протеста. Тяхната отговорност е по-голяма, защото именно от тях се очаква да дойде промяната. Първо те ще трябва да говорят помежду си, за да построят мостове и да намерят възможните опорни точки за взаимодействие.
Освен това обаче по всяка вероятност ще трябва (макар и може би с отвращение) да разговарят и с останалите, за да не се повтори днешната патова ситуация. И да договорят, открито и ясно, подкрепата на поне една от т.нар. стари партии за макар и ограничено като времеви хоризонт и задачи управление. Тоест, новите избори дават на партиите още време да свършат онова, което досега не пожелаха или не успяха.
Иначе на нас, обикновените избиратели, ни е лесно. Ако питате мен, аз не бих разговарял и с партия, налагаща вредни според мен идеи като мажоритарна избирателна система или 1 лев на глас партийна субсидия. Не бих разговарял и с партия, отдала се на див популизъм, какъвто е например идеята за намаляване на заплатите на всички в управлението. Партиите обаче не могат да си го позволят.
Текстът е препубликуван от Дойче Веле.
[tcm id=“1″]
