Вчера на 99 години почина полковник Дянко Марков. Един от последните царски офицери и участници във Втората световна война. Отличен е с орден за храброст, но след 1944 г. е хвърлен в комунистическите лагери на смъртта. Оцелява благодарение на вярата си в доброто. След 1989 г. е народен представител от СДС. През целия си живот се бори за достойнството на България и българите, показваше що е то чест и достойнство. През октомври 2014 г. по повод 25 години от рухването на комунизма в Европейския парламент се проведе дискусия „Комунизмът и несломеният човешки дух“, организирана от евродепутата Андрей Ковачев, по идея на Даниела Горчева. Поканен, защото през 1948 г., по скалъпени обвинения, е осъден с още 69 души и минава през ада на комунистическите затвори и концлагери. Неговата реч изправя цялата зала на крака.
В негова памет Дебати.бг публикува речта му:
Устояхме, защото бяхме добри хора
Уважаеми граждани на Европейската общност на народите, уважаеми съграждани и съотечественици, уважаеми гости!
Дойдох тука в своята вече 93-та годишнина от рождението ми, за да засвидетелствам неща, които са малко известни не само на Европейската общност, но и на нашата млада българска генерация, която не познава събитията, на които аз, по стечение на обстоятелствата, съм бил не само свидетел, но и участник в много от тях.
В личен план най-тежкият ми спомен от годините на комунистическия гнет беше, когато узнах, че докато ние двамата с по-възрастния ми брат Марко, доктор на юридическите науки от швейцарски университет, бяхме ангажирани във войната срещу Германия, комунистическите терористи, които вилнееха в тила под защитата на Червената армия, са извели баща ни и са го погубили без съд и присъда. И къде е гробът му – до ден-днешен не съм узнал.
Но този личен гнет, но тази лична трагедия, която преживях, потъна в цялостната трагедия, в която влезе нашата нация и държава, след като беше окупирана от Червената армия и над нея се разпростря комунистическият терор.
Моето отечество е жертва на това!
Затуй днес сме на дъното!
Затуй съм дошъл да свидетелствам за моята лична съдба и тази на цялата ни нация и държава!
Г-жа Горчева, на която аз дължа тази покана, и г-н Ковачев – двама сърцати граждани на Европа и на моето Отечество, аз благодаря за вашето внимание!
Доктор Грозев е една светла личност от нашия процес, в който бяха осъдени повече от 70 души младежи без всякаква вина!
Кълна се, давам ви моята честна дума на човек, който е пътник за отвъдното, да казва само истината. И аз свидетелствам само истината!
Шестедесет и пет души осъдени и още няколко задочно осъдени на смърт! На смърт бяха осъдени „само“ седем. „Само“!!!
Но това бяха абсолютно невинни хора! Бяха взети като младежи, някои от тях с едва създадени семейства, с малки дечица, и те бяха обречени на един продължителен гнет, защото присъдите в мнозинството си бяха от 10 години нагоре – десет-петнадесет, до живот, смърт.
Това беше!
Моята майка пише в благодарствено писмо до сестриното си семейство, което е било в нейна помощ в тези тежки времена:
„Присъствах на най-тежкото погребение, на което човек може да бъде свидетел. Шейсет и няколко души – младежи между 20- и 30-годишна възраст, млади, хубави, образовани, достойни и добри, погребваха своето бъдеще, погребваха своята младост, а някои погребваха и семействата си.“
На другия ден, след присъдата, за пръв път след 6 месеца единично съществуване в затворите на следствието, имаше среща на осъдените с близките им. И на тази среща в тъй наречената „кучкарница“, защото едновременно 10-15 души, които дотогава не бяха виждали близките си, ги срещаха пред двойна решетка, където сновяха надзиратели, и всички викаха високо, за да може да кажат нещо и да се чуят след толкова време раздяла.
Но след туй, като се прибрахме смазани, угнетени от тази „среща“ през двойна решетка с най-близките ни същества, дойде това, което наричам в своята основна книга – „Възкресението“.
Един от по-възрастните хора, който беше адвокат и осъден с нас, беше същевременно и семинарист и много добър диригент. Той прикотка горе, на четвъртия етаж, почти цялата ни група, разпредели ни на четири гласа и между затворническите стени прозвуча шедьовърът на Шуберт „Спи ми, рожбо, спи…“ .
Със „Спи ми, рожбо, спи“ на Шуберт ние започнахме превръщането на наказателната система на затворите в школа за стоицизъм
– за човешко другарство, за обич между хората и за морал.
Това беше великото в усилията да бъде преодолян гнетът, който беше упражняван в нашето отечество.
Защото Империята на злото – Московската, наред с тиранията, залегнала в основата на комунистическата политическа религия, беше съчетана със стремежа й през България да излезе на топло море. България беше обречена от тази империя – и затуй у нас беше въдворен най-тежкият режим и гнет.
Доктор Грозев беше лъчезарна личност, той беше човекът, който даваше опора, не само медицинска
в която той – и като хирург, и по обща медицина, беше един от асовете. Защото той беше лекувал в Родопите, в Странджа сред бедните хора, сред друговерците и те го обичаха всички. И го обичаха и в лагера, това беше човек, който можеше само да бъде обичан.
И знаете ли каква участ му бе отсъдена – 270 дни в карцера на остров Белене!!! Можете ли да имате представа за това – 9 месеца долу в подземието, където при всяко прииждане на Дунава, реката залива, оросява, наводнява и където водните плъхове се мъчат да изтръгнат залъците хляб дори от ръцете на окованите хора. Девет месеца!! Няколко пъти бе извикан горе да оказва първа помощ, да помага включително и на мъчителите си. И той излезе от карцера след девет месеца с усмивка и със съзнанието да дава кураж на хората:
„Не бойте се, ето аз излизам от ада! Не бойте се, когато сте добри хора, верующи хора, когато не мразите даже враговете си, имате възможността да оцелеете.!“
Това беше д-р Грозев!
Но наред с това
Нося още един спомен… съдбата на едно съвсем младо момче
И аз бях млад, но той беше по-млад и от мен. Още като овчарче в предучилищна възраст е пасло овцете от своето най- южно село в гънките на разклоненията на Пирин планина. И познава козите пътеки, защото живеело с природата, с обичта към нея, към животните, както с обичта към хората.
Това момче по някаква причина, която така и не стана ясна и за лекарите в затворническата болница, беше загубило зрението си. Но макар и сляпо, момчето беше успяло да преведе не един и двама души през границата, водейки ги по козите пътеки, недостъпни за тези, които слухтят, а и за граничарите. И да им дари свободата.
Вече заловен в тази дейност, той беше осъден и хвърлен в софийския затвор. И там той беше предпочел да живее не в общото приземно помещение, където над 500 души на два етажа дървени нари живееха, колкото можеше да се нарече живот. Той предпочиташе да лежи в предверието на общото помещение, върху своето съдрано чердже, за да може да си тананика.
И пееше своите песнички, те бяха тъжни песни като „Черней горо, черней сестро“, „Печални хризантеми“, „Когато бях овчарче“ … Разбирате какво му е било на това момче… И ние излизахме – там можеше да се пуши, и го слушахме.
Една вечер беше дошъл млад новоназначен надзирател. Той срита хората срита полегнали там, и взе да разпитва всеки: „Ти какъв си бе?“. Трима-четирима бяха от селските бунтове, казват – „земеделец“, друг казва „от опозицията съм“, трети – „офицер“.
Надзирателят стига до момчето и го пита – „Ти какъв си?“ А то отвръща „Аз съм… човек“
„Виждам че не си на четири крака. Кажи какъв си – националист, анархист, фашист, какъв враг си?“
„Аз съм само човек“, каза сляпото момче.
Този пример ви нося от моята родина. Вземете го в сърцата си, завещайте го на идващите подир вас и бъдете благословени!
Сега ме питат: как устояхте в затворите?
Устояхме благодарение преди всичко на това, че бяхме добри хора.
Добрите хора при всички обстоятелства могат да изпитват щастливи моменти. Злото е ненаситно и нещастно. Нямаше щастливи между тези, които изтезаваха, като се почне от следователите, агентите, доносниците, които ни пращаха в наказателните лагери.
Тържеството на добрия човек е единствената възможност да се противодейства срещу тържеството на злото. Това е пътят на гражданина, за да излезе моята страна България от дъното!
Това е пътят на европейската цивилизация – да парира злото в света.
Тя е призвана да извърши това.
Аз още пиша, въпреки ослепяващите ми очи. Моята дъщеря, която присъства тук и е най-добрият ми помощник в живота и крепител, разчита моите „гарванаци“. Свидетелствам като истински участник в истинските събития. Това завещавам на млада България.
Нека ги има моите писания и нека всеки си направи своите заключения.
Поклон пред паметта му! Погребението ще бъде в събота, от 14 часа на Софийски централни гробища.
