Има писатели, които измислят личните спомени на един народ. Вероятно във всяка литература е така. В нашата, струва ми се, това е Вазов… Най-хубавите ми спомени за събиране на цялото ни семейство отвън под асмата в дълбоките вечери на детството ми са всъщност силно повлияни от първата глава на „Под игото”.
В личния ми спомен винаги е „прохладна майска вечер”, а масата е „сложена както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата… и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида…” Спомням си и онова „Пийте бре, маскари”, на което ние само топвахме пръст във виното и го облизвахме. Никога няма да разбера докъде се простира личният ми спомен и откъде диктува Вазов. Сега дори не съм сигурен имахме ли бара и чемшир.
Ако народите наистина сънуват, то някой непременно пише техните сънища. Нашите сънища могат да бъдат писани поне от трима големи – Ботев, Яворов и Вазов. Има значение в чий сън пребиваваш. И в чии безсъници. Пред Ботев винаги сме във вина. Яворов ни препраща в бездните на собствените ни травми. Къде в тази света троица на българската литература е Вазов? Вазов е голямото българско утешение. Големият български утешител.
Знам, че този отговор не е юбилеен, не е достатъчно патетичен. Утешението не се смята за героически жест. Героическо в тукашния канон винаги е било друго. Нека го кажа пак. Вазов е голямото българско утешение. Първо, утешението, че имаме литература във всичките й родове и жанрове, написана „в чистий блясък” на българския език. Второ, има времена, когато литературата трябва да окуражава, да зове, да решава проблеми на нацията. Това са по-лесните времена. Вазов е минал през тях. Но истински голямата литература се познава след „гърма на победите”, когато ентусиазмът е изчерпан и „линее нашто поколение”, а героите са забравени. Само да спомена, че последният ред на едно от най-светлите, любовни към отечеството стихотворения, писани някога – „Отечество любезно, как хубаво си ти…” , та последният ред гласи: „и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци.” В скоби, като говорим за Вазов, нека признаем правото му на тъга. Защото само при позналия тъгата и разочарованието можеш да намериш утеха за собствената си тъга. …
из Невидимите кризи, 2013
