„Възраждане“ не всяват страх. Предизвикват присмех

Гледах кадри от протеста на активисти, наричани обичайно „копейки“, както и кадри от струпването им пред кино „Одеон“ с цел спиране излъчването на филм, който не им харесва. Малко преди това Кристиан Вигенин отправи към „Възраждане“ думите: „Държите се като някаква „Атака“ от Али Експрес!“.

Като вехтории от офис за изгубени вещи

Аз обаче, гледайки техните физиономии, се сетих за друго. Сетих се за Рори Галахър, легендарен китарист и национален герой на Ирландия. Той има парче, което започва така:

Brute force and ignorance just hit town

Looking like survivors from the Lost and Found…

Вицът тук е в последния ред: „Изглеждат като оцелели от изгубени вещи“. Доста дълго време известните с прозвището „копейки“ втълпяваха на общественото мнение, че са някакво ново издание на въоръжените матроси в Петроград от 1917 година, или на „черните ризи“ на Мусолини от 1922 година, или на „кафявите ризи“ на Хитлер от 1933 година. Оказаха се – вехтории от някой офис за изгубени вещи в малка автогара, например Стамболийски. Не предизвикват страх, а присмех. Не успяват да ни убедят, че бъдещето е тяхно и че е време да свикваме с тази мисъл.

Онзи, който ги насочва (далеч съм от мисълта, че са самозадвижващи се субекти) очевидно донякъде разбира от история. Е, наистина, учебникът е от Али експрес, но замисълът е очевиден: силата и насилието вместо правото и правилата да бъдат наложени като регулатори на обществените отношения. Когато това положение бъде постигнато, обществото започва да прави онова, което му заповядват най-бруталните насилници.

Учебниците по история помнят

В края на 1917 година, в навечерието на свикването на надлежно избрано Конституционно събрание, в Петроград болшевиките вземат властта с щиковете на напуснали фронта войници и моряци. Няколко месеца по-късно, по време на първото заседание на Конституционното събрание, то е разпуснато и закрито от същите тези моряци. Оттук насетне е очевидно, че няма да се управлява чрез избори, а чрез сила: властта ще е у онзи, който се окаже по-силен от останалите. Към пролетта на 1918 година въоръжените отряди на болшевиките успяват да смачкат въоръжените отряди на анархистите и на левите социалреволюионери. И болшевиките, оказвайки се най-брутални, поемат цялата власт за следващите седем десетилетия.

От Рим всичко това наблюдава завистливо Бенито Мусолини, тогава главен редактор на вестника на социалистите. Организира свои си въоръжени банди, които нарича „фашисти“. Смачква другите налични банди и през 1922 година поема властта. Него пък от Мюнхен го гледа със завист дребен човек с мустачки а ла Чарли Чаплин на име Адолф Хитлер. В края 1920-те години и той организира собствени въоръжени банди, които по улиците се бият с други въоръжени банди. След като ги побеждават, и с малко помощ от парламента и от кайзера, Хитлер също поема цялата власт.

Един от най-ефективните начини да станеш диктатор е да подплашиш населението с улични банди и така да демонстрираш безпомощността на закона, на парламентаризма и на демокрацията. Щом веднъж постигнеш това – властта е твоя. Тази именно история някой явно я е разказал на споменатите „копейки“ и те от месеци точно това се опитват да направят. В парламента всекидневно пречат на работата, за да демонстрират на хората, че не с парламент и с процедури трябва да се управлява. Паралелно с това се опитват да създават впечатлението, че именно те контролират обществените пространства и че обикновените граждани трябва да се страхуват от тях.

На „Възраждане“ не им се получава

Само че нито обезсмислянето на парламента, нито сплашването на населението им се получава. Все пак, за да спреш реално парламентарната работа, трябва да разгониш депутатите с оръжие в ръка. Иначе влизаш в рамките на парламентарната дейност, която включва и говорене, и спорене, и викане. А в българския парламент мнозинството депутати са все пак по-големи майстори на думите, отколкото са споменатите „копейки“. Затова последните губят на парламентарен терен и това, че, изчерпвайки скромния си речников запас, започват да целят останалите с храчки, не ги прави да изглеждат особено силни.

Провалят се и на терена на уличното насилие. Последните им два опита за „въстание“ се изродиха в смешна пародия, която никого не успя да респектира, камо ли да уплаши. А и е знайно от десетилетия, че улиците и площадите на София принадлежат на софиянците с демократични разбирания. Това, че т.нар. „копейки“ не успяват да предизвикат тяхната ответна реакция – т.е. да се изсипят десетина хиляди софиянци, за да изметат обичайните стотина „копейки“, показва, че столичани изобщо не се чувстват застрашени.

Накратко: известните като „копейки“ досега не успяват нито на парламентарното, нито – на уличното поприще. Тук не е нито Петроград от 1917, нито Рим от 1922, нито пък Берлин от 1933. Местата са други и времената са други. Демокрациите вече могат не само да печелят войни против диктатурите, както за своя сметка разбраха Мусолини и Хитлер. Демократичните страни – дори България – вече могат да се отбраняват от такива субекти и на вътрешния фронт.

Външната среда също не работи в полза на т.нар. „копейки“. В продължение на десетилетие и половина Владимир Путин се опитваше да разруши основите на западната демокрация и да внесе смут в нейните редици посредством „постистина“. Очевидната цел бе европейските народи, веднъж разколебани в своите ценности, да започнат да се подчиняват на силата. Путин си мислеше, че той е най-силният и следователно той ще е императорът на Европа.

Колкото по-слаб е Путин, толкова по-слаби са „Възраждане“

Днес обаче е ясно, че Путин е най-слабият. Вече всички знаят, че – ако не ги мързи – могат да си вземат парче руска територия и от това нищо няма да последва. Това положение е съкрушително за неговите български следовници, известни с името на руската „стотинка“, по две причини. Първо: именно въз основа на примера с Путин стана ясно, че ерата на силата не се е върнала. Второ: неговите български следовници се вдъхновяват не просто от идеята за сила, а от идеята, че силата е точно в Путин. А тя не е. Всяко негово отслабване води до тяхно отслабване.

Всичко това демонстрира, че сегашните управляващи не бива да се съобразяват с известните като „копейки“, нито да се страхуват от тях. Тези последните не са изразители на някакви дълбинни народни тежнения против демокрацията и в полза на силата. Никакви политически или управленски решения няма смисъл да се съобразяват с тези екземпляри, изсипали се от някой забравен склад за изгубени вещи. Зад тях няма „народ“ и няма сила – нито вътрешна, нито външна. Ако им бъде показана спокойна, уверена управляваща сила, то техният днешен лай веднага ще се превърне в скимтящо умилкване.

Текстът е препубликуван от „Дойче веле“, негов автор е проф. Евгений Дайнов.

Още актуални коментари – четете тук