Двайсетгодишните не помнят други времена, освен онези, в които Ангела Меркел е била начело на изпълнителната власт. От 12 години тя управлява Германия и се очертават още четири.
Който иска да знае защо Меркел управлява толкова дълго без сериозна конкуренция, трябва да потърси отговора извън нейната партия. Зелените, които би трябвало да са естествените политически противници на консерваторите, хвалят канцлерката. Защото Меркел направи това, за което Зелените винаги са настоявали: отказ от ядрената енергия и радушен прием за бежанците и търсещите убежище.
Но също и Зигмар Габриел, бивш лидер на Социалдемократическата партия и настоящ външен министър на Германия, чиято партия изглежда обезсилена за дълго време напред – именно заради ролята си на малкия партньор в голямата коалиция – говори добри неща за „вечната“ канцлерка. На последното заседание на Бундестага преди изборите той я определи като „винаги честна, винаги издръжлива“.
Сега Меркел иска четвърти пореден мандат. Явно, германците нито са се отвърнали от нея, нито са ѝ се наситили. В допитванията за нагласите на избирателите тя води убедително, а изборите изглеждат решени. Стига да не беше бремето на четвъртия мандат.
През 1994 г. и Хелмут Кол спечели четвърти мандат. За него беше важно какво ще остане в историята, а той самият искаше да влезе в нея. След германското обединение остана само една голяма тема в неговия дневен ред – еврото. Той не се довери на Волфганг Шойбле, че ще успее да наложи проекта за въвеждане на общоевропейска валута. И Кол остана.
Последните 4 години от управлението на Кол бяха „лебедовата песен“ на един канцлер, който все повече заприличваше на жив паметник. Накрая всички го съжаляваха и така дойде времето на Герхард Шрьодер.
Конрад Аденауер също стигна до четвърти мандат през 1961 година, но той изкара само половината от него.
Ангела Меркел дълго умува дали да се кандидатира още веднъж. И с основание. Лятото на 2015 година беше повратна точка. Пристигналите в страната около един милион бежанци едва не ѝ костваха канцлерския пост – толкова силни бяха вълненията вътре в партията ѝ. Включително защото държеше на своето прословуто „Ще се справим“ и трябваше да отбива ударите на критиците си.
Това, което я е накарало да приеме риска на четвъртия мандат, често се обяснява с политическите дадености извън Германия. Тръмп, Брекзит и кризата в ЕС, десният популизъм (също и в Германия), Путин и Ердоган – по всички тези теми Меркел е смятана за балансьор в сегашните несигурни времена. Като протестантка тя не би напуснала борда на кораба, само защото се чувства неуютно. А съпругът ѝ Йоахим Зауер казвал, че доброволното оттегляне от канцлерския пост би било проява на суета.
Но тук става въпрос също и за власт. Докато месеци наред тя се колебаеше как да постъпи, нейни партийни приятели ѝ казвали, че трябва да се кандидатира, призна самата Меркел пред Конгреса на партията миналия декември. Твърди се, че тя е взела решението си на 9 ноември, когато вече беше ясно, че Доналд Тръмп е спечелил изборите в САЩ.
Освен това не познаваме Меркел като човек, който се отказва по средата. Като рационален човек сигурно тя си е дала сметка, че се чувства във форма да продължи още четири години. Може би също и защото се радва на международно признание. „Ню Йорк Таймс“, например, я беше нарекъл „последната мощна бранителка на Европа“. А това задължава.
Като федерална канцлерка тя разполага с широки политически правомощия, макар по ранг да е едва третият човек в държавата – след шефа на Бундестага и федералния президент. Но всъщност тя е човекът, който управлява. Това, което я прави политически толкова силна, е отредената ѝ от конституцията компетенция да определя посоките на развитие. Тя определя курса на политиката и носи съответно цялата отговорност за това. А през трите си мандата дотук тя се възползва широко от тези свои права: Меркел отмени задължителната военна служба, наложи отказа от ядрена енергия и отвори границите на страната за бежанците.
Да споменем също и за един германски феномен – на дългото управление: Конрад Аденауер беше канцлер в продължение на 13 години; Хелмут Шмит – почти 9; Хелмут Кол – цели 16; Герхард Шрьодер изкара на поста 7 години. Откакто Ангела Меркел е канцлерка на Германия, в Италия се смениха общо 7 министър-председатели.
Затова не е чудно, че Ангела Меркел е едва осмата правителствена ръководителка от основаването на Федералната република през 1949 година.
Чуват се обаче и критики срещу продължителните управления на германските канцлери. Периодично някой се сеща да повдигне темата за ограничаване броя на канцлерските мандати. Последно с това се беше захванал предшественикът на Меркел – Герхард Шрьодер, който обаче после се отказа от идеята си. Още повече, че след два поредни мандата (1998-2005) той се кандидатира за още един – на изборите през 2005-а.
Можем още много да разсъждаваме над причините за дългото управление на Меркел. Но очевидно тя се справя добре. Затова и няма нужда от много реклама. На предишните избори преди 4 години беше достатъчно само изречението „Вие ме познавате“.
