Велизар Шаламанов е роден през 1961 г. в Карлово. Завършва Висшето народно военновъздушно училище в Долна Митрополия. След това става доктор по кибернетика в Киев, а от 1998 г. е доцент по автоматизирани системи за управление. През 1995 г. завършва Военната академия в София. Освен това е учил в САЩ, Германия и в Европейския център за изследвания по сигурността „Джордж Маршал“. От 1998 до 2001 г. е заместник-министър на отбраната и член на Съвета по сигурността към Министерски съвет. Шаламанов е един от авторите на „План 2004“ за преструктуриране на българската армия. От 2009 г. е Директор по сътрудничество с нациите в Агенцията на НАТО по Консултации, командване и управление. През 2012 г. е назначен за директор по сътрудничество с потребителите в обединената Агенция за комуникации и информация на НАТО. Бил е министър на отбраната в служебното правителство на Георги Близнашки.
Господин Шаламанов, преди няколко дни от НАТО имаше съобщение, че е възможно да поиска бази в Румъния и България. На следващия ден нашият министър заяви, че това не е нужно. Според Вас нормално ли е страна, която е членка от 18 години, да не иска да разполага бази в страната си?
Става въпрос за планиране на мерки по гарантиране на сигурността на страните от НАТО. Това планиране става в процес на консултации. НАТО не е нещо абстрактно извън нас. Предложенията за обсъждане са на основата на плановете, които са разработвани с участието на България от военните и политическите органи. Това е нормален процес на консултации, в който всяка страна изказва своето мнение и решението може да бъде взето само с консенсус по предложение на командващия операциите. Не е нормално по време на такъв тип консултации във Фейсбук министърът на отбраната да изразява лично мнение. Те се водят при закрити врата и са важни за изграждането на консенсус в НАТО. В тях България участва със своето правителство. В България има коалиционно правителство със съответните механизми за взимане на решения. Затова всякакъв вид медийна активност, особено пък в социалните мрежи, едва ли е най-подходящият начин за постигане на успех в такива консултации. По-скоро би навредило. Създават се двусмислени послания, които при чувствителността на темата в нашето общество, всъщност не са в интерес на България. Все още, за съжаление, не е намерена най-добрата форма за работа по проблеми, свързани със сигурността в тази коалиция, където една част от хората нямат опит в тази сфера.
Свидетели сме как нашите съседни страни се въоръжават интензивно. Известно е, че българската армия изостава драматично в своето въоръжаване, с изключение на 8-те американски изтребителя. Трябва ли спешно да бъдат поръчани и другите 8 и съответно логистиката, свързана с тях?
Не съм склонен да подкрепя термин като „спешно”. Това е фундаментално важен процес при въоръжаването, който не може да решим последните 20 години. Това изисква, както много ясно е записано в коалиционното споразумение, всеобхватна 10-годишна програма за превъоръжаване. Тя трябва да е балансирана между видовете въоръжени сили и родови войски и да отчита развитието на НАТО по отношение на технологии и оперативна съвместимост. За да бъде реализирана, се изисква приемане от парламента, заедно с инвестиционен механизъм, което не надхвърля 2% от БВП като разходи за отбраната годишно. Но в един дългосрочен период от време позволява сериозна инвестиция за преодоляване на повече от 20 – 30 годишно изоставане в превъоръжаването. Не на последно място, един такъв механизъм изисква съвсем различна организация – процеси, органи, въвлечени хора, които планират и осъществяват този сложен процес. Той включва технологичен трансфер, индустриално сътрудничество и цялостна трансформация на нашата отбранителна индустрия в рамките на НАТО и ЕС. Това е доста по-сложен въпрос от Плана за възстановяване и устойчивост, на който отделяме толкова внимание.
С оглед на напрежението от Изток и от Запад, налага ли се българската армия да инвестира и в други отбранителни системи като например ракетни комплекси?
Както подчертах, трябва всеобхватна програма за превъоръжаване. Споменахте 8 самолета, които съвсем не са достатъчни. Но за да бъдат реална отбранителна способност, трябва да бъдат допълнени със съвременни триизмерни радари, със съвсем нов тип зенитно-ракетни комплекси. Заедно с това старите радари и комплекси е нужно бързо да бъдат изведени. Сухопътни войски трябва да получат цялостно превъоръжаване – не само бронирани машини, но всичко свързано с разузнаване и артилерия, способности за ядрена, химическа и биологическа защита. Военноморските сили трябва да получат не само от два нови патрулни кораба, но и всичко свързано с бреговата охрана. Не може да бъде изчерпана цялата комплексност на този въпрос. Именно затова в коалиционното споразумение много ясно е казано, че 2022-ра трябва да има такава всеобхватна програма, внесена в парламента и да бъде уточнен инвестиционният механизъм, а 2023 да бъде създадена необходимата организация за тяхното изпълнение. Това ще бъде най-сложният и най-важният проект за България. Той е много по-сложен от всички магистрали, газопроводи, взети заедно.
След повече от десетилетие в НАТО успя ли българската армия да се модернизира? Промени ли се и мисленето на ръководния й състав, който се състои основно от съветски възпитаници. Има ли нашата армия висок боен дух, който да й помогне да защити България?
Българската армия е вече почти 18 години в НАТО, поканени сме от 2002 г. Почти 20 години сме наясно, че трябва да придобием необходимата степен на оперативна съвместимост. За съжаление, има липса на такава програма, механизъм за многогодишно финансиране и съответно капацитет за управление на такъв тип сложни проекти. Реализирани са само отделни, несвързани, нискоефективни с висока степен за съмнение за корупция проекти, които не добавят съществени отбранителни способности. Избягването на фундаменталния въпрос за развитието на НАТО, а именно участието на домакинството на интернационални сили, които гарантират оперативна съвместимост, всъщност не позволяват българската армия да се развива по начина, по който се развиват армиите на Румъния, Полша и другите страни в Източна Европа. Затова е необходима радикална промяна в подхода.
Нещата всъщност са свързани, защото в последните 30 години във военни академии и училища на страни от Западна Европа са подготвени стотици офицери и сержанти. Определено има знание за това какво е нужно. Разбирането е по-трудно да бъде оценено. Проблемът, който аз виждам, е в недостатъчната амбиция и настойчивост. Това в крайна сметка се подхранва и от неясните политически послания. Затова в професионален план има достатъчно добра основа, но без политическо лидерство, което да постигне обществена подкрепа за промяна, тази промяна ще бъде отложена за още известно време.
За още новини последвайте канала на Дебати в Google Новини
