Велизар Шаламанов е роден през 1961 г. в Карлово. Завършва Висшето народно военновъздушно училище в Долна Митрополия. След това става доктор по кибернетика в Киев, а от 1998 г. е доцент по автоматизирани системи за управление. Завършва Военната академия в София. Учил е в САЩ, Германия и в Европейския център за изследвания по сигурността „Джордж Маршал“. От 1998 до 2001 г. е заместник-министър на отбраната и член на Съвета по сигурността към Министерски съвет. Шаламанов е един от авторите на „План 2004“ за преструктуриране на българската армия. От 2009 г. е Директор по сътрудничество с нациите в Агенцията на НАТО по Консултации, командване и управление. През 2012 г. е назначен за директор по сътрудничество с потребителите в обединената Агенция за комуникации и информация на НАТО. От 6 август до 7 ноември 2014 г. е министър на отбраната в служебното правителство на Георги Близнашки. Народен представител от „Демократична България“ в 45-ото и 46-ото Народно събрание. От 2019 г. е Председател на Надзорния съвет на Агенцията за комуникация и информация на НАТО (NCIA).
Наблюдавайки световните процеси и тенденции в отбранителната политика, предизвикани след началото на руската агресия в Украйна, мислите ли, че у нас e налице саботаж пред модернизацията на армията ни, пред превъоръжаването?
Според мен има три основни пречки, които новото редовно правителство трябва да преодолее. Първата е демонстративният отказ да се окаже военна помощ по същество на Украйна. Това ни поставя в неизгодна позиция в сферата на превъоръжаването сред съюзниците ни, включително чрез използване на трансфер на системи.
Второто е неспособността в последните две години да се направи и внесе в парламента всеобхватна и финансово обоснована инвестиционна програма в отбраната, която да отчита новите условия. Това включва необходимостта от прехвърляне на старо съветско въоръжение и боеприпаси към Украйна; включва придобиване по наличните механизми на заместваща техника от съюзниците; включва стартиране на дългосрочни проекти за превъоръжаване, които използват новите технологии и дават възможност за трансформиране на нашата индустрия.
Третата пречка е, че такава програма не може да бъде изпълнена без промяна в Закона за отбраната и въоръжените сили и в Устройствения правилник на Министерството на отбраната. Трябва да се създаде реална организация по управление на превъоръжаването. Нужно е да се създаде и инвестиционен и иновационен фонд, защото това е единственият начин за финансиране многогодишно на големи и сложни проекти. Поради липсата на капацитет, използването на агенциите на НАТО и Европейския съюз е изключително важно, независимо, че всички са много заети с това да помагат на Украйна и да превъоръжават собствените си армии.
Всяко изоставяне на България във времето – а то вече е повече от година, само оскъпява процеса и повишава рисковете от неуспешни решения, неуспешни действия, както и рисковете от корупция.
Обичайно, когато говорим за превъоръжаване на армията ни и за инвестиции, разходите за това се сравняват с разходите за социални плащания, като последното е честа теза на БСП. Защо разходите са необходими и откъде идва закъснението в процеса на модернизация?
Закъснели сме, тъй като с приемането на Военната доктрина на Република България през 1999 година, трябваше да бъдат освободени ресурси за превъоръжаване, възможностите обаче бяха пропуснати. Българската армия тогава беше преструктурирана, нейната численост бе намалена от 120 хиляди на 45 хиляди, а военновременният състав от 500 хиляди първо на 200, след това и на 100 хиляди. С това трябваше да бъдат освободени ресурси за превъоръжаване.
Тези ресурси бяха по няколко линии. Първо, намаляване на разходите за личен състав. Второ, и в много по-голяма степен, намаляване на разходите за поддържане на излишна инфраструктура и излишно въоръжение, реализацията на тази инфраструктура в интерес на българската икономика, както и продажба на излишното въоръжение на конкурентни пазарни цени в интерес на натрупване на средства за превъоръжаване. Тези две възможности бяха пропуснати. Това доведе до крайно негативни примери на корупция и безстопанственост, както и към лошо отношение към армията и проблема на превъоръжаването.
Пропуснахме повече от 20 години за подмяна на въоръжението и техниката, остарели и поради възраст, и поради несъвместимост. Това е съветско въоръжение, абсолютно несъвместимо с въоръжението и техниката в армиите на нашите съюзници, с които трябва да имаме оперативна съвместимост за участие в многонационални сили.
По отношение такива популистки аргументи като „защо да даваме пари за оръжия, вместо за социални програми и икономическо развитие“, ще отбележа, че получаваме десетки милиарди от Европейския съюз за социална политика и икономическо развитие. Отбраната на страната все пак остава наша национална отговорност. Ако ние сме нация и държава, би следвало да имаме достойнството да харчим пари за нашата отбрана и сигурност.
Парите, които сега трябва да харчим за отбрана и сигурност като член на НАТО, са пет пъти по-малко от парите, които харчехме, когато бяхме член на Варшавския договор. Аргументите да отделяме 2-3% от брутния вътрешен продукт за отбрана са достатъчни, вместо 7-8-9%, както беше по времето на комунизма, и да имаме отбрана, в рамките на колективната обрана на НАТО, която ни гарантира много повече сигурност, при много по-малко средства и при пряко позитивно влияние върху икономиката и качеството на живот на българите.
От президента ни продължаваме да чуваме тези за „войнолюбци“, за неясен „мир“, и то не само на наша територия, а в изказвания от европейски посещения, в които той представлява България. В същото време политически формации – „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, подчертават, че външната политика на България вече е определена. Има ли опасност, има ли пречка пред интеграцията ни заради изказванията на държавния ни глава?
В краткосрочен план България просто е на трупчета. Страната ни е отписана от процесите на формиране на политика, свързана с отбрана и сигурност в рамките на НАТО и ЕС поради абсолютно неадекватните изявления и действия на президента и служебното правителство. Това много бързо може да бъде коригирано с избор на редовно правителство, което ще следва цивилизационния избори и мнозинството в парламента, което последователно е евроатлантическо. То просто трябва да започне да действа, а не да предава властта, дадена му от гражданите, на президент и служебно правителство, които нямат този мандат от българското общество.
От служебния министър на отбраната разбрахме, че модернизацията на авиобаза „Граф Игнатиево“ се е забавила с три години. Според Вас ще можем ли да приемем американските изтребители F-16, когато бъдат доставени?
Рискът да не получим необходимата акредитация на летище „Граф Игнатиево“, когато трябва да пристигнат платените вече самолети, е много голям. Това показва, че дори да нямаше забавяне от американска страна – по обективни причини, България нямаше да може да приеме самолетите през 2023 година, както беше според първоначалния договор, подписан със САЩ.
Това поставя въпроса за капацитета на Министерството на отбраната и на Министерския съвет да реализират важни инфраструктурни проекти в сферата на сигурността. Тук не става въпрос просто за изливане на асфалт и лепене на стиропор, а за сложни взаимосвързани системи и то не само тухли и хоросан, а комуникационни и информационни технологии, секретни технологии, които трябва да бъдат защитени от потенциалните конкуренти и противници на България. В това наблюдаваме сериозен провал на Министерството на отбраната.
Ще бъде ли според Вас подготвена армията ни да оперира с американския изтребител, ще имаме ли достатъчно български пилоти, издържали и преминали обучението за управлението му?
За съжаление нямаме данните колко пилоти за изпратени на подготовка и колко са завършили. Това зависи само от българската страна. Има достатъчно български младежи и жени, които желаят да служат във Военновъздушни сили на България, желаят да бъдат пилоти на F-16. Как се подбират те и как се планира тяхната подготовка, така че да бъдат на ниво, когато пристигнат самолетите, е отговорност на Министерството на отбраната. Това е задача, която други страни решават с лекота. Надявам се, че и в България ще намери начин това да бъде решено в полза на нашата отбрана.
На 2 април предстоят избори за народни представители, след това ще разберем ще имаме ли и редовно правителство. Каква според Вас трябва да бъде отбранителната политика на страната ни след изборите и трябва ли да има разграничаване от президента ни?
Не мисля, че трябва да говорим за разграничаване. Президентът има своята роля по Конституция, той ще има свободата да изпълнява тази своя роля. По член 105 от Конституцията правителството – Министерският съвет, формира външната политика и се грижи за отбраната и въоръжените сили.
Именно в тази връзка е много ясно, че избраното редовно правителство има като първа задача да ускори военната помощ към Украйна, да работи за получаване на заместваща техника от съюзниците, каквато те настойчиво ни предлагат, но отказваме, както и да изпълни решението на предходния парламент да внесе до края на април всеобхватна и финансово обоснована инвестиционна програма, която отчита предаденото на Украйна оръжие, отчита възможностите да получим заместваща техника и въоръжение, отчита възможностите на нашата индустрия и капацитета ни за иновации, отчита възможността да се използват агенциите на НАТО и ЕС, да се използват многонационални проекти със съюзниците, както и стратегическите партньорства, които имаме с някои от съюзниците. Тази програма трябва не само да предлага списък от проекти, но и наистина балансиран пакет от способности, механизми за неговото финансиране с инвестиционен и иновационен фонд, както и организация за управление на този сложен процес.
В България такава организация не се е случвала. Много ясен модел на организация има в НАТО чрез Програмата на НАТО за инвестиции в сигурността (NSIP), Комитета по инвестициите на НАТО, агенциите на НАТО, Военния комитет на НАТО и има в почти всички страни в Алианса. Най-добър пример за това е изпълнението на проекта за F-16, който наистина се извърши от американска страна от съответната агенция и съответните механизми за взимане на решения, включително за надеждно финансиране по възможно най-добрия начин.
Казвайки заместваща техника, какво въоръжение и техника бихме могли да предоставим на Украйна и да получим от нашите партньори?
Със сигурност това, от което Украйна има най-голяма нужда днес, са танкове, бронирани машини, артилерия – включително системи за залпов огън, системи за ПВО – с каквито ние разполагаме, самолети и хеликоптери. Имаме всичко това в наличност с необходимите боеприпаси – макар и остаряло, макар и не в най-добрата форма. То обаче може да бъде възстановено с общи усилия от съюзниците и предоставено на Украйна. Украйна също разполага със способности да въведе в действие това въоръжение. Можем да получим заместваща техника в целия този спектър от способности, които предоставяме на Украйна. Това е въпрос на преговори.
Получаването на заместваща техника може да стане по два начина – или директно, чрез получаване на техника за нашата армия, или чрез разполагане на многонационални сили с такава техника, които да запълнят дефицитите в нашата отбрана до бързата реализация на инвестиционната програма, която ще позволи техниката да бъде купена за нашата армия.
Опитът от войната в Украйна, а и възникващото много сериозно съревнование в сферата на нововъзникващи революционни технологии, ще наложат постоянно усъвършенстване на способностите на армията, постоянна модернизация, постоянно въвеждане на нови технологии. Това не може да стане със сегашната организация на управление и финансиране на въоръжаването.
Още актуални интервюта – четете тук.
