Проф. Владимир Чуков е роден в Атина, Гърция. Учи във френски колеж в Тунис, а впоследствие завършва Френската гимназия в София. Дипломира се във факултета по обществени науки на Дамаския университет, Сирия. Преподава в редица български университети. Бивш главен редактор на списание „Международни отношения“. През 1999 г. създава неправителствената организация „Български център за близкоизточни изследвания“, а през 2002 г. – „Център за регионални и конфесионални изследвания“. От 2005 г. е научен секретар на специализирания научен съвет по международни отношения към ВАК. От години следи ситуацията в Близкия изток.
Проф. Чуков, изглежда, че конфликтът в Нагорни Карабах между Армения и Азербайджан може да се възстанови – какво се случва там?
За съжаление убитите се увеличават. Първоначалното избухване от вторник беше последвано с няколко часа леко примирие – вероятно след активните дипломатически контакти на Пашинян с Путин, с Макрон, със САЩ. Виждаме обаче, че нещата се усложняват и престрелките са се подновили. Прогнозите не са оптимистични, да видим докъде ще се стигне.
Мислите ли, че е възможно да има развитие, подобно на шестседмичната война от 2020 година?
Много ми се иска да не е така. Считам, че едва ли ще се случи продължителна война като тази от края на септември до началото на октомври 2020 г. – общо 43 дни. Тогава убитите бяха над 6000 души, наистина касапница. Азербайджан си върна около 20% от този изключително малък анклав, който живееше собствен живо като самообявилата се Република Арцах, имаше собствен парламент, собствено правителство. Тази република обаче беше призната единствено от три държави – Южна Осетия, Абхазия и Приднестровието. Самата Армения не признава Република Арцах. Русия също.
Ситуацията е изключително комплицирана. Корените на този конфликт датират още от съветско време. Политиката на Сталин и въобще съветската политика, в която една историческа област, населена с определено етническо население, попада административно в една по-голяма област, каквато е Азербайджан, прави Нагорни Карабах несъвместим за живот на две отделни етнически и религиозни групи.
Според мен големият пропуск на Армения е през 1994 година, когато Съветът за сигурност на ООН издава резолюция, по силата на която Нагорни Карабах официално и международно признато е част от Азербайджан. Тогава Русия е постоянен член на Съвета за сигурност. Впоследствие конфликтът се разгаря, но този малък анклав, който на 75-80% е населен с арменци, не може да намери своя баланс, своя естествен начин на живот.
Нека припомним – какво доведе до войната през 2020 година, какво я предизвика?
Тогава балансът на силите – въоръжените сили на Армения и Азербайджан се промени коренно в полза на Азербайджан. Армията на Азербайджан е много силно подкрепяна от Турция.
В момента виждаме, че промените на фронта в Украйна, успехите на украинската армия, много силно влияят на настроенията в този друг фронт, който е много близо. Ако погледнем оръжията, които се използват – далекобойна артилерия, високоточни ракети, дронове, това е същото, с което украинците успяха да постигнат успехи срещу Русия. От военна гледна точка имаме копиране на тактиката.
Има ли как да се реши конфликтът веднъж завинаги?
Конфликтът в Нагорни Карабах е замразен, той няма как да се реши в тази геополитическа ситуация на региона. Арменците са губещи – на първо място, защото са съюзници на губещата страна – тоест на Русия. Тяхната армия, в сравнение с азерската, е в пъти по-слаба. Дипломацията им също не е чудесна, защото те самите на признават Република Арцах. През 2020 година имаше широка кампания Франция да признае Република Арцах. Кампанията се водеше от силното арменско лоби там. Тогава Макрон направи посети мероприятие на арменската общност във Франция и ги попита как Франция да признае Арцах, след като самата Армения не признава тази република. В дипломацията на Армения има много сериозни грешки – залагат на губещата страна, на много тясното свързване между Армения със СССР, сега с Русия.
Ситуацията е на конфликт, който се разгаря в зависимост от баланса на силите в момента в региона, в постсъветското пространство, във взаимоотношенията между Русия и Турция. Факторите, които влияят, са много. За съжаление всичко това е за сметка на населението. В този анклав в момента живеят около 110-120 хиляди човека – не е имало преброяване от 2013 година и не можем да кажем точно колко са, но се досещаме каква миграционна вълна е имало. Балансът на силите от няколко години е в много пъти в полза на Азербайджан, подкрепен от Турция.
Виждайки контраофанзивата на Украйна, която изглежда доста успешна, кой е по-вероятен подбудител на настоящото напрежение в Нагорни Карабах – Русия, защото иска да измести вниманието от загубите си в Украйна, или Турция, защото иска да се възползва от слабостта на Русия?
Много е трудно да се каже категорично кой е инициаторът, тъй като обвиненията са взаимни – арменците обвиняват азерите, азерите обвиняват арменците. Това е замразен конфликт, за който от международното право не произтичат инструменти, които да урегулират веднъж завинаги тази криза. Ще бъда малко циничен като кажа, че ако Нагорни Карабах беше в Европа, това никога нямаше да се случи. Принципите за водене на разговори в тази част на света са принципите на силата, на нейното налагане. Много зависи от конкретното в моментно състояние.
Задкавказието и региона на Каспийско море се влия много силно от това, което се случва в Черноморието. Цялото постсъветско пространство е като една мозайка, в която, когато се извади една плочка, другите плочки се разместват. След неуспехите на Русия в Украйна, тя е в положение на слабият външен фактор. В същото време Турция е в силна позиция – това определено е така, дори и в желанието ѝ да бъде водещият посредник между Русия и Украйна.
Не може да се каже кой е инициирал конкретният конфликт в Нагорни Карабах. Губещият ще бъде населението. Печелившият от военна гледна точка без съмнение ще са азерите, ако се стигне до широкомащабна операция. Международните фактори обаче – говоря за Запада, за САЩ, Франция, вече призоваха веднага да бъдат прекратени всякакви военни действия, тъй като конфликтите в тази част на света и без това са твърде много. Има твърде много кръв, твърде много бежанци, твърде много дестабилизация. Един конфликт повече ще бъде в повече на Европа и света.
Още актуални интервюта – четете тук.