Владимир Левчев е български поет, писател, журналист, политик, активист на „Екогласност“ и преподавател в Американския университет в Благоевград. Син е на поета Любомир Левчев. Владимир Левчев е автор на стихосбирки и романи, издадени в България, както и пет стихосбирки, издадени в САЩ. Превеждал е на български стиховете на Елиът, Гинзбърг, Кюниц, Хенри Тейлър, Висоцки, както и „Бхагавад гита“.
– Г-н Левчев, смятате ли, че 24 май продължава да обединява българите? Има ли промяна в характера на празника и отбелязването му днес?
– Кирилицата, както знаем, е азбука, създадена в България от учениците на светите братя Кирил и Методий, които са създали глаголицата.
От книжовните школи в Охрид и Преслав старобългарската, а после и общославянска книжовност, тръгва по света. Към Украйна, Русия, Сърбия. Денят на св. св. Кирил и Методий, денят на старобългарската и всеславянска азбука и култура, започва да се празнува у нас още преди Освобождението – първо в Пловдив през 1851 година.
Това е най-светлият и най-оптимистичен български празник. Най-българският празник.
Той се празнуваше и по комунистическо време, беше един от малкото незабранени, или непренебрегвани национални празници като Деня на независимостта или Деня на народните будители.
Празнува се, разбира се, и днес. И не би трябвало да бъде повод за разделение на българите, а за национална гордост – за нашия принос към световната култура.
Самият факт, че ние имаме ден на азбуката и просветата би трябвало да бъде повод за гордост.
Ние обикновено не си даваме сметка, че думите „просвета“ и „просвещение“ (не само на български) са основни метафори в езика и мисленето ни. Думата „светлина“, както в Платоновата Алегория за пещерата (където видимите неща са само сенки на идеи, хвърлени от Светлината на стената на една пещера), както в думите „светец“ и „светиня“, „просветление“, означава тази вътрешна светлина, която е Мъдрост – и красиво и добро – или Бог.
Същият е случаят с думата „слово“ — Словото, което беше в началото, Логосът — това е метафора, но и реалност. Логосът е в основата на всеки човешки език.
Колкото до азбуката, тя е система от 30 (в случая с новия български език и писменост) графически знака, въплъщаващи звуци. Езикът, както знаем, е символна система, където групи от звуци означават предмети и идеи. Без тези 25-30 знака (в различните азбуки) и звуците зад тях, хората не могат нито да общуват, нито да складират информация, нито да мислят рационално.
Азбуката е чудо – с нея може да се изрази целият свят – всички възможни предмети, идеи и настроения. Чрез буквите можем да общуваме помежду си, както и с нашето “минало незабравимо”, запазено в хроники, ръкописи и книги.
– Забелязва се повишен интерес към книгата – издателствата днес са повече, отколкото преди десетина години. Очевидно българинът се завръща към четенето – от какво е продиктувана тази тенденция?
– Това е една чудесна тенденция. Слава Богу, още не е дошло времето когато и в електронното пространство няма да има нужда от четене. Макар че новите социални медии, като Тик Ток водят на там – към общуване с картинки и клипове, което не изисква грамотност.
Все още, като съдя по моите студенти, те не са не-четящи хора, както мнозина от моето поколение си представят. Те просто четат по друг начин. Много повече се набляга на интертекстуалността – един електронен текст води към друг, който го обяснява и допълва.
От една страна това води до способност за получаване на информация с по-голяма широта, едновременно получаване на разностранна информация, “мултитаскинг”, но от друга страна няма дълбочина. Това не е задълбочено знание.
Освен това, ако говорим за литература, един кратък текст – стихотворение или кратко есе, може да се чете онлайн, но по-трудно е да четеш роман на екрана. Друго си е книгата.
Книгата освен това е един артефакт, тя има художествена стойност като предмет със своето оформление. Така че не мисля, че е дошъл моментът книгата да изчезне. Напротив, има като че ли обратна реакция на това потъване в електронното, безтелесно пространство и книгата се връща на мода.
– Как можем да „филтрираме“ това, което четем? Въпросът ми е свързан и с ясно изразената тенденция за дезинформация дори и в книги с научен характер.
– Смятахме, че интернет – върховото достижение на информационната технологическа революция – ще ни направи по-информирани. И някак по-умни.
Първо, информацията не е знание. И знанието (логически процесираната от мозъка ни информация) не е мъдрост. Второ, в електронното пространство няма ясно разграничение между факт и лично мнение, нито между факт и фикция, между информация и дезинформация.
Има групи от хора, които са се върнали в пред-галилеева и пред-колумбова епоха: вярват, че земята е плоска и това че е кръгла е някаква конспирация. Научният факт минава за конспирация, а хората вярват в най-абсурди конспиративни теории.
Като добавим към това масираното умишлено промиване на мозъци – с търговска цел, от всякакви бизнеси, или с политическа цел, от политици и партии, или от цели тоталитарни държави – като Русия, нещата изглеждат по-зловещи и от Оруеловата 1984-та.
Да вземем например Китай, където хората са тотално и повсеместно следени и контролирани от властта чрез системата за социален рейтинг и наказания за непозволено поведение.
Как можем да филтрираме това, което четем? Трябва да бъдем бдителни, да проверяваме източника на информация, да проверяваме информацията от няколко източника.
Нещата стават още по-зловещи с появата на “дийп фейк” – виждаме например известен политик, който ни призовава да направим нещо, но това е всъщност изкуствен интелект. В това отношение грамотността става още по-важна – не можем да се доверяваме само на картинки и видеа.
– Какво е според вас обяснението на феномена, че българското общество е склонно на разделение дори и по отношение на националните празници 3 март и 24 май?
– Националният ни празник сега, 3 март, е денят, в който се подписва предварителния мирен договор между две империи – Руската и Османската. Това е ден, в който някой друг, отвън, ни е „освободил от робството“, както ни учеха от деца.
Впрочем, по комунистическо време националният ни празник, 9 септември, беше денят, в който България е окупирана от Съветската армия. Тогава окупацията се наричаше освобождение. А Русия – двойна освободителка.
Някои хора и до днес се възмущават от историческия термин „Османско владичество“ и настояват (с гордост!), че дедите им са били роби. Без да разбират, че в понятието „турско робство“, думата робство е метафора.
По същата логика можем да говорим и за Съветско робство след 9 септември 1944 г.
Но на робите винаги е нужен освободител – като цар Александър II, наречен Освободител, защото е освободил крепостните в Русия. Така се създава национален комплекс за малоценност и робско преклонение към чужда нация и власт.
Подписването на предварителния мирен договор между Руската и Османската империя на 3 март (19 февруари стар стил) 1878 г., не е денят, в който се създава Третата българска държава.
Тя реално се създава едва с приемането на Търновската конституция на 16 април 1879 г. После следва Съединението на 6 септември 1885 г. и обявяването на Независимо Царство България на 22 септември 1908 г. Всяка от тези дати, включително трети март, може да ни бъде национален празник.
Защо трябва да имаме само един?
Но за мен най-светлият и оптимистичен, и най-български празник е 24 май. „че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси Словене книга да четът…“ — както казва дядо Вазов.
След покръстването през 864 г, княз Борис кани в България учениците на св. св. Кирил и Методий, които ще създадат кирилицата. В края на следващия век, през 988 г., Киевска Рус приема християнството и съответно кирилицата, заедно със светите книги, преведени на старобългарски език.
Този свещен език на Първото българско царство е станал основа на черконославянския език, ползван до днес в православните страни. Нашата азбука, кирилицата, която ние ползваме от 9-ти век, е една от трите азбуки на Европейския съюз.
Не виждам по-обединяващ празник за нас, независимо от политическите ни убеждения — празникът на нашия език и култура — на това, което ни прави българи.
Още актуални интервюта – четете тук
