Лесно е да си представим сценария, когато настъпи Деня на страшния съд при избухване на Трета световна война, в която САЩ и Китай са главните воюващи.
Китай налива ресурси в своите въоръжени сили и милитаризира Южнокитайско море. Основната цел не е да се превърне богатият на риба риф Скарбъро Шол в Судетите на 21 век, а да се открият слабите точки в ръководения от САЩ Съюз за сигурност на архипелага. Досега, главният отговор на САЩ е икономически. Въпреки свободата в определени случаи при навигационни операции, американската стратегия се развива в посока да удари Китай, където е най-уязвим. Ако историята е някакъв показател, това може би е решителната, повратната точка, от която няма връщане назад. Все пак, американското петролно ембарго беше това, което доведе Япония до заключението, че войната е единствената възможност да се справи с Америка през 1941 г. Търговията е все още жизнената сила на китайската икономика; следващите поколения могат да запомнят митническите тарифи , наложени от САЩ, като първата ожесточена схватка в много по-голям конфликт.
Но това втренчване един в друг замъглява истината, а тя е, че единствения курс на сблъсък Китай и САЩ в момента, е курс на сблъсък на всеки един от тях със самия себе си. Богатството и неравенство в доходите и в двете страни са достигнали астрономически нива и не показват признаци за преодоляването им. Политическите институции и в двете страни се борят да се справят с проблемите, с които се сблъскват техните граждани. Евентуално САЩ и Китай могат да се превърнат в стратегически съперници, но засега и двете страни имат далеч по-неотложни за решаване проблеми у дома.
Китай
Китай сам по себе си като страна е едно противоречие. Той има втората по големина икономика в света и все пак 550 милиона души в Китай живеят с по-малко от 5 долара и 50 цента на ден. Китайските крайбрежни провинции и градове са блестящи маяци от най-изискана инфраструктура с технология на 21 век, докато повечето от вътрешните й провинции спадат категорично към Третия свят. Китай представя себе си като пазител на околната среда и поддръжник на режима на глобалната търговия, докато списъкът с данни за нарушаване на човешките права е безкраен и търговските й практики далеч не са справедливи. Така лесно е да заключиш, че Китай е предопределена за световна сила, колкото и да стигнеш до извода, че страната безславно ще се разпадне в сбор от воюващи държави.
И все пак, независимо от сложността на Китай, неговата дълга история е определяна от постоянно повтарящи се закономерности. Силни династии идват на власт, за да обединят страната в името на просперитета и управляват, докато икономическите интереси на крайбрежието и вътрешността станат толкова хаотични, че гражданска война довежда до рухването на държавата. Хаос, регионализъм и дори чуждо господство се превръщат в статукво, докато ново движение не се появи, за да обедини китайския народ и не възстанови славното минало на Средното царство. Американската история е кратка в сравнение с китайската, в която един примерен отрязък с продължителност от няколко хилядолетия показва повторението на този модел епоха след епоха.
Бъдещето на Китай, следователно, се свежда до относително простия въпрос: В кой момент от този цикъл, понастоящем, е Китай? Комунистическата партийна династия управлява Китай от 1948, и ако сега е на ръба на провала, това ще превърне Комунистическата партия в най-късо просъществувалата династия в китайската история. Династиите Тан, Мин и Цин са управлявали векове преди да претърпят крах. Но и бързината на успеха на Комунистическата партия е безпрецедентен в историята на Китай. В края на Втората световна война Китай е малко повече от тресавище, от геополитически остров от 19 век, озовал се в света на 20 век. Дори СССР не претърпява такава бърза модернизация като тази, която Китай изживява през последните 70 години.
Китай се е превърна в изключително богата и мощна държава. Но както често се случва, Китай плати за прогреса с неравенство. В Китай е изключително трудно да бъдат интерпретирани икономическите данни, но скорошно изследване на Пекинския университет показа, че от 2014 г., 25 % от населението на Китай притежава само 1 % от общото богатство на страната. Най-богатите, които са 1 %, от друга страна притежават 33 % от богатството на Китай. Неравенството в доходите категорично расте. Според доклад на Националното бюро за икономическо проучване най-богатите 10 % от работещите китайци правят 40 % от общия национален приход в Китай. През 1978 според почти всеки индикатор, Китай беше бедна, но една от икономически най-справедливите страни в света. Сега Китай е богата, но е една от икономически най-елитарните страни в света.
Обемът на икономически растеж на Китай – и едновременно се увеличава неравно – започна след 1978, когато Китай реформира и отвори своята икономика към света. Правителството, ръководено от Дън Сяопин, почувства, че Китай би могъл да се справи със стреса, който капитализма би причинил на китайската система – и вероятно също усети, че вливането на богатство е необходимо, за да позволи на Китай да преодолее изоставането. Дън, в края на краищата, се оказа прав. Китай забогатя неимоверно, измъквайки стотици милиони души от бедността. Политиката на Дън Сяопин и политическите споразумения, въведени след Мао, представляваха мини политическа революция вътре в Китай, и в резултат имаше значителен вътрешен конфликт; площад Тянанмън е най-драматичният пример.
Китай достигна и друг такъв момент. Когато Си Цзинпин дойде на власт през 2013, той наследи една система, колкото богата, толкова и корумпирана. Проблемът беше, че Китай не може да устои повече на бесните темпове на растеж – това стана изключително скъпо и чуждестранните компании откриха по-евтини и с повече предимства места за бизнес. В добавка, камшикът на неравенството започна да разкъсва тъканта на китайското общество. Китайската икономика се нуждаеше от преструктуриране. Хората се нуждаеха от идеология, за да осмислят настъпващите промени. И Си се нуждаеше от повече власт, отколкото политическата система му предлагаше. И така Си трябваше да отстрани своите опоненти и за 5 години изгради култ към личността. Той е толкова успешен, а е само в началото на процеса, който вече създаде в Китай фракции от заслужили членове на китайското общество, от ветерани от армията до елита от крайбрежието.
САЩ
Съединените щати също са страна на противоречията. Американската икономика е най-голямата в света – и все пак над 43 милиона американци живеят в бедност. От 2009 г. насам най-силната либерална демокрация в света е станала свидетел на 288 стрелби в училищата, тя е в агония, породена от наркотичната зависимост, убила над 64 000 души през 2016 г. (за 2017 г. все още не са налични статистически данни) и, според Съвета на икономическите съветници на САЩ, това струва на държавата над 500 милиарда долара. САЩ са една от най-свободните страни в света по отношение на правата на личността и все пак в затворите попада по-голям дял от населението на страната, от която и да е друга държава в света – много повече в сравнение с Китай или Русия. Външната политика на САЩ също така е хаотична. САЩ се опитват да намалят своите ангажименти в чужбина, а американските стратегически съперници и партньори говорят за появата на многополюсен свят – и все пак, когато някоя криза настъпи, първият въпрос, който е задаван е какво ще направят САЩ и ще го направят ли възможно най-скоро.
Американската история е по-кратка от китайската, така че е трудно да се говори обосновано за широкообхватни периоди в американската политика. Но САЩ са се сблъсквали с подобни предизвикателства най-малко два пъти преди това: в началото на 20-ти век, в края на т.н. „Позлатена епоха“ и в навечерието на Голямата депресия, както и „Бурните или Ревящи двадесети години“, наслаждаващи се на последните глътки забавление. И двата периода бяха белязани от забогатяването и неравенството на доходите в Съединените щати, както и от несигурността относно ролята на Америка в света. И двете предизвикаха дълбоки социални и политически кризи в американското общество, довели до напълно ново определяне на статуквото, подкрепяно от политическите партии. Т.н. „Позлатена епоха“ даде път на прогресивизма, на „разбиването на тръстовете“ при Теди Рузвелт и на приемането на реформи в трудовото законодателство. Голямата депресия отстъпи място на „Новия курс“, откри многобройни федерално финансирани програми за социални придобивки и започна нови разговори за расовите отношения в САЩ, които доведоха до движението за граждански права през 60-те години.
Днес, както и в предишните епизоди, неравенството в благосъстоянието и доходите в Съединените щати достига зашеметяващи нива. 10 % от лицата с най-високи доходи, преди облагането им с данъци, правят половината от всички такива доходи в САЩ. Това е по-високо в сравнение, с който и да е предишен момент в документираната история на САЩ – включително в разгара на Голямата депресия. Растежът на доходите е в застой. 50% от лицата с най-ниски доходи в САЩ са отбелязали спад от 1% в реалния кумулиран растеж от 1978 г. до 2015 г. Дори в Китай, където най-добре платените работници печелят далеч повече от тези 50% с най-нисък доход, реалният растеж през същия период е бил 550% за средната половина най-ниско платените лица.
Вглеждайки се във финансовото неравенство пред нас се разкрива една мрачна картина. От 1932 г. до 1986 г. 90% от хората с най-ниски доходи в американското общество увеличава своя дял от общото богатство в САЩ, достигайки връх от около 35%. От 1986 г. насам, най-бедните лица в страната, които съставляват 90%, са най-тежко засегнати. Днес те притежават малко над 20% от богатството на САЩ. Междувременно 0,1% от най-богатите притежават 20 % от благосъстоянието на домакинствата. Последният път, когато богатството е било толкова концентрирано е в навечерието на Голямата депресия.
Въпреки тези зловещи показатели, може би най-тревожно от всичко е, че американците упорито продължават да харчат повече. Частният дълг сега е по-много по-голям в сравнение с този по време на финансовата криза през 2008 г. – задълженията по жилищни кредити е достигнал почти върха от 2008 г. Смята се, че делът на кредитните карти се увеличава, докато дългът на студентските заеми се е нараснал с близо 1 трилион долара от 2008 г. насам. Според доклад на Ройтерс, публикуван във вторник, през последните две години потребителските разходи на САЩ са се увеличили спрямо 60% от лицата, чиито доходи и заплати са в стагнация и които често харчат повече, задлъжнявайки.
Както в Китай, политическите институции в САЩ се борят да се адаптират към времената. Силата да обявява война се упражнява от Конгреса. Конгресът не е обявявал война от 1941 г. насам, и все пак оттогава САЩ е водила доста войни. Администрацията на Тръмп успя да консолидира контрола върху търговската политика на САЩ, позовавайки се на закони от 70-те години на миналия век, които предоставят на президента извънредни правомощия върху тарифите за защита на националната сигурност. Конгресът се е отказал от тези отговорности също. Възможността на законодателната власт да контролира изпълнителната е значително отслабена.
Способността на клона на съдебната власт да контролира и другите две разклонения също е отслабена. През 2013 г. Демократите се отърваха от правилата за възражение срещу юридически назначения извън Върховния съд. Когато Републиканците си върнаха Парламента и Сената през 2014 г., те използваха новосъздадените си позиции на мнозинство, за да блокират назначенията на предложените от Обама кандидати във Върховния съд. Когато президентът на САЩ Доналд Тръмп направи първото си назначение за Върховния съд миналата година, Републиканците отстраниха последния останал протокол за възражение срещу назначенията във Върховния съд. В действителност и двете партии помогнаха да се отхвърлят правилата, създадени, за да възпрепятстват назначаването на съдебни заседатели, заложници на партийната политика. Тези промени могат да имат драматични последици за бъдещите решения на Върховния съд относно абортите, кампаниите за финансови реформи и гей-браковете – всички те още повече ще раздробят американския електорат.
Избирането на Тръмп не беше единично събитие. Това беше първия политически израз на много по-дълбок социален и морален упадък и неудовлетвореност в САЩ от политиката на управляващите. Вляво, например, опозиционните кандидати започваха да заявяват своето присъствие, една шеста от номинациите на Конгреса на Демократическата партия в предстоящите междинни избори през 2018 г. имат официална принадлежност към групи, които водят кампания срещу титулярите на Демократите – образувайки лявото крило – Чаената партия.
Макар че икономиката е изключително активна, жива (и получава допълнително подпомагане от наскоро приетия данъчен закон), политиката на неравенство, която доведе Тръмп на власт, стана по-тиха, и се съсредоточи върху въпроси като коленичене по време на националния химн по спортни събития или срещи на върха с Владимир Путин. В крайна сметка тиктакащата бомба на исторически безпрецедентното неравенство ще съвпадне с края на един от най-дългите периоди на непрекъснат икономически растеж в историята на САЩ и когато това се случи, ще възникне някаква политическа реорганизация от мащаба на прогресивизма и „Новия курс“.
Два пътя се разделят
По ирония на съдбата, САЩ и Китай са изправени пред сходни предизвикателства. И двете държави са сили със световни апетити и интереси. И двете се сблъскват с високи и нарастващи проценти на неравенство и в резултат се наблюдава появяване на обществено напрежение. И Китай, и САЩ се борят да адаптират своите политически институции, за да могат да отговорят на предизвикателствата, пред които са изправени. Но там се крие най-голямата разлика между двете – и ключът към разбирането какво ще се случи по-нататък. Съединените щати са либерална демокрация, а Китай е авторитарна, комунистическа държава. Те ще отговорят на тези предизвикателства по диаметрално противоположни начини.
В краткосрочен план това прави Китай по-последователен в сравнение със Съединените щати. Това е така, защото Китай е по-последователен от Съединените щати, поне засега. Диктатурите могат да бъдат по-праволинейни от демокрациите. Основните промени в политиката на САЩ се случват само по време истинска криза, като например по време на война или голяма икономическа депресия. А фактът е, че САЩ все още не са достигнали момент на истинска криза. Силната негативна реакция срещу и подкрепата за Тръмп бледнеят в сравнение с политическите убийства на 60-те години, или японските бомбардировки на Пърл Харбър или Южна Каролина, която се отделят от Съюза.
В своето есе “Федералист № 10” Джеймс Медисън, пишейки под псевдонима Publius, описва опасностите, които кликите (котериите, фракциите) поставят пред правителствата. Заслужава да цитираме определението на Мадисън за клика:
„Група граждани, независимо дали съставляват мнозинство или малцинство от цялото, които са обединени и подтикнати от някакъв общ импулс на страст или интерес, и които се противопоставят яростно на правата на други граждани или на трайните и общи интереси на общността.“
Мадисън продължава да разисква как най-добре да се борим с появата на фракции в рамките на едно политическо общество и предлага две осъществими тактики: отстраняване на причините за фракции или контролиране на последиците, причинени от тях. За да се премахнат причините за фракциите, Мадисън посочва, че трябва или да се унищожи свободата или да се гарантира единомислието на гражданите (че всеки от тях споделя същото мнения). Това е пътя, по който Китай тръгна. За да се контролират последиците от действията на фракциите, Медисън и „The Founders” създадоха настоящата система на управление на САЩ, чиито проверки и баланси имаха за цел да овладеят страстите и да наложат компромис. Това е пътят на САЩ.
Американската система на управление не винаги е работила. Гражданската война, най-кървавата афера в историята на САЩ, беше само преди 153 години. От гледна точка на Китай, 153 години е едно мигване на окото, половината период от управление на умерено успешна династия. САЩ гледа към Китай, клонящ към тирания и вижда още една друга погрешна версия на “The Crown”, спрямо която преди е въстанал и противниците, срещу които се е борил през историята.
И все пак, за всички огромни ресурси и потенциал на Китай, тя все още е страна, чиито слабости изискват силен държавен контрол над всички аспекти на живота на гражданите и където човешкият живот се счита за заменим. Въпреки всички грешки на Съединените щати, тя все още е държава, в която се защитават индивидуалните права, където творчеството е нецензурирано и където хората могат да отстранят един лидер, когото не харесват, на всеки четири години на избори.
Повечето разглеждайки състоянието на американската политика смятат, че САЩ вече не е силата, която беше (отслабва). Всъщност настоящият хаос на местната политика в САЩ е най-голямата сила на страната. Ако американската система на управление се провали, както това се случи през 1861 г., перспектива, която изглежда нереалистична, въпреки поляризацията на американската политика и разрушаването на някои политически институции в САЩ, е, че за Китай дори няма да е необходимо да води война, за да се превърне в световна сила. От друга страна, ако Китай излезе от настоящите си изпитания по-силна – ако нейната система на управление може да постигне това, което не е постигнала нито една китайска система на управление преди нея – глобалната война между САЩ и Китай може да се осъществи. Но това поставя каруцата пред коня. Има по-важни въпроси, на които първо да се отдели внимание.
––––
Джейкъб Шапиро, „Геополитикал фючърс“.
