Пак ли за досиетата? – ще кажат с досада онези, за които най-важно е собственото им спокойствие, затова им е писнало от всичко, разбутващо рахатлъка в българското блато, дето си цамбуркаме в скандали ден след ден.
Пак ли за досиетата? – ще кажат и онези, чиито съвести поради някаква причина (семейна или друга) са гузни и се дразнят от всеки, който им навира в очите незарасналите рани от миналото, от които обаче ни втриса, щем или не щем.
Пак ли за досиетата? – ще рекат най-сетне и онези, за които всичко е само бизнес, а сделката с миналото е толкова безпроблемна, колкото пренията за нечии гащи в парламента, стига някой да плаща. Нали, както заяви един несъстоял се председател на Комисията по досиетата, „фактите се променят, документите се променят”. Или ги подменят и преиначават. Въпрос на интерпретация.
Пак за досиетата! – ще трябва да кажем, повторим и потретим (перифразирайки дотук едно есе на Георги Марков); явно се налага да говорим за това, докато и глухите чуят, а най-невнятните го проумеят.
Пак, защото спорим не за гащи или разгащени депутати, за мумифицирани мозъци и откровена морална тъпота, а трябва да отстояваме истината за едно минало, което се вмества изцяло в нашето настояще и само това ни открива бъдещето като проект.
Другото е невъзможно. Защото не бъдещето е това, което заявява себе си в настоящето, а обратното – настоящето е едно винаги актуализирано минало, което чрез богатството на опита си, ни задава бъдещето.
Светът е история. И тази структура на времето или азбучна философска истина е великолепно изяснена още от блаж. Августин в неговите „Изповеди”, за да е нужно да бъде доказвана наново и наново пред група млади депутати от БСП, които били толкова млади (пак опираме до глаголните времена), че имали само… бъдеще.
Простете, а случайно да имате настояще? Да сте наясно защо сте тук и сега, по силата на какво стечение на обстоятелствата и откъде сте се пръкнали изобщо?
И то забележете: в партия като БСП, 80% от чиито привърженици пребивават само в носталгията (по Живков, дружбата със СССР, комунизма, милинката от 6 ст. или голямата дупка на геврека, по-доброто старо време изобщо, в което нямаше свобода, ама имаше ред и то какъв).
И това е едната страна на обезумяването към миналото, която вечно кара едни хора в „ляво” (сменящи се във времето) да искат с пяна на уста все да „затварят досиетата”, да разпускат Комисията, занимаваща се с тях, да обезсилват достъпа до архивите на ДС и производните тайни служби с въвеждането на специални клаузи за защита на „националната сигурност”. Все едно и също. От началото на прехода досега.
Има я обаче и другата тенденция: да „прецеждаме” миналото с политически цели. „За наши хора” тъй, за други – инак. Нали „фактите се променят, документите се променят”.
В този смисъл обществената мобилизация за оттеглянето на кандидатурата на Антон Тодоров от страна на ГЕРБ бе важна стъпка в трудната българска битка за истината, където доста страници и без това са изписани с мастилото на лъжата.
Тя е гражданска победа на тези, които имаха смелостта да реагират.
Защото с навременната си реакция те предотвратиха Комисията по досиетата – мястото на паметта за миналото – да се заблати до равнището на онова, в което затъна парламентът по време на пренията си в тази връзка. А то е – пълна гнусота.
Трябва да кажа, че следя внимателно парламентарните дебати от прехода насам, чел съм и дневници на Народното събрание от 1878 до 1944 г. и с ръка на сърцето мога да заявя, че не си спомням парламентаристи да са затъвали в такива словесни нечистотии и да са падали чак толкова ниско.
Така че на господата Антон Тодоров и Славчо Велков, Спас Гърневски и Александър Симов е гарантирано парламентарно безсмъртие.
Някой ден, когато тази сграда на парламента се превърне в музей на българската политика, вътре сигурно ще има табелка – от тази трибуна са говорили д-р Константин Стоилов и Теодор Теодоров, Янко Сакъзов, Никола Петков и д-р Петър Дертлиев. Върхове в българския парламентаризъм.
А в долната (кафява) гама със сигурност ще присъстват и други имена, сред които и на цитираните народни избраници.
Така или иначе изборът за председател и членове на Комисията по досиетата бе отложен и предстои обществен дебат.
Ала като видяхме какъв беше парламентарният, може би трябва да се избърза с формулирането някои идеи, преди всичко да е потънало в нови храчки и вербални самозадоволявания.
И така:
Редно е да се върви не от личности към идеи, а обратното.
Макар и избирана от парламента на квотен принцип, Комисията по досиетата не би трябвало да се попълва с политически лица, а с експерти или фигури с безспорно обществено признание. Само така ще се гарантира възможността прочитът на комунистическото минало да прерасне един ден в консенсусен разказ.
Председателят на Комисията (тъй като оттук тръгнаха споровете) би трябвало да е изследовател с опит в работата с архивите на ДС. Човек, необвързан с някогашните тайни служби, който никога досега не е прекрачвал рамките на действащия закон – такъв, какъвто е. Нещо, което е от съществено значение за авторитета на институцията, другото би означавало тя да затъне в компромати или клевети.
В новия си мандат Комисията, известна още под трудно произносимата абревиатура КРДОПБГДСРСБНА (Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия), трябва да продължи с издаването на сборници с документи, отварящи белите страници на това минало. Може би е редно да отдели пари от бюджета си за една или две изследователски стипендии (каквато е практиката и в други източноевропейски страни).
Толкова теми си остават непроучени. Например: децата и ДС (на колко години и как са били вербувани те, има истории, от които косите ни ще настръхнат). Има още толкова много непрочетени страници.
Освен с текущата си дейност (проверка на лица с оглед на принадлежността им към комунистическите репресивни служби) и предоставяне на индивидуален достъп на граждани до техните досиета или досиетата на техни близки, Комисията би трябвало да изготви пълен регистър на кадровите офицери от Държавна сигурност и дигитализиран достъп до техните досиета. Защото те са онези, които са пречупвали съдби и са превръщали хора в доносници. Редно е имената им да попаднат под моралната санкция на историята.
Съществуването на Комисията в крайна сметка е един морален акт: да покаже, че въпреки всичко злото е победимо, макар в даден период то да е градило свят върху костите на жертвите си.
Френският писател Давид Русе (бивш концлагерист от Бухенвалд и един от първите изрекли истината за ГУЛАГ) казва нещо много важно: светът на лагерите и страданията там е важен не само защото хората са умирали, а защото са живели.
Защото и другите навън са живели в същия този свят. Дори да не са го съзнавали.
И в някакъв смисъл все още живеем със сенките от него.
Това е нещо, което не трябва да забравяме.
То е част от бъдещето.
