В живота има събития, които пронизват като токов удар, разбиват цялата ти малка вселена. Обръщат я с главата надолу. Налагат да преосмислиш всичко.
В началото на август тази година разбрах, че на мой близък спешно трябва да бъде направена тежка операция. При нея той щеше да загуби много кръв. За да може болницата да поеме кръвопреливането, от нас се изискваше да предоставим бележки, че двама души са дарили кръв на негово име. Обясниха ни, че това е за попълването на кръвна банка на София – стандартна практика в тези случаи в страната.
От години в България има недостиг на кръв
Отговарях на условията за кръводарител, описани на страницата на Националния център по трансфузионна хематология (НЦТХ). Въпросът беше да се намери втори човек, който да помогне. Това обаче се оказа много мъчна задача в разгара на летните отпуски. Някои хора бяха в чужбина, други не отговаряха на критериите (бяха над 65 годишна възраст или бяха боледували наскоро и т.н.). Наред с тревогите от внезапната, смазваща вест за заболяването, невъзможността да намерим кръводарител засили
От години в България има недостиг на кръв. Суровите „закони на пазара“ повеляват, че там, където има търсене, има и предлагане. Разбрах от познати, че около пунктовете за даряване кръв се „навъртат“ (както те се изразиха) лица, които срещу заплащане предоставят своята. Повечето са от малцинствата – главно роми. Търговията със скъпоценната течност е в ръцете на това, което някои наричат „кръвна мафия”.
Уличното предлагане на кръв, което среща отчаяни хора, се разиграва вече години наред в София, както и на много други места в България, институциите бездействат.
Първоначалната ми реакция беше да не търся втори кръводарител по „този начин“. Песъчинките на времето обаче отлитаха все по-бързо, а усилията да намерим роднина или приятел, който да се отзове, бяха безплодни. Към това се добави и бездната на бюрократичния хаос, чиято зинала паст се разтваряше все по-широко.
Животът в България ме е научил да приемам с недоверие „информацията за гражданите“, публикувана на сайтовете на държавните институции или на зацапани листа, залепени с тиксо по техните усойни коридори.
Инстинктът не ме подлъга.
На сайта на НЦТХ са посочени местата, където човек може да дари кръв. Това, което не се казва, е че, например ако дариш кръв във Военно медицинска академия (ВМА), тя може да послужи само за пациент, който лежи във ВМА. Не и за такъв в друго лечебно заведение, какъвто беше нашият случай.
Това го разбрах в самата ВМА. Добре, че попитах. В противен случай кръвта ми щеше да бъде взета, без да помогна на моя близък.
От друга страна, лекарката във ВМА бе много мила, състрадателна, отзивчива. Лекарите в НЦТХ, където отидох след това, също бяха чудесни. Тоест картината не е едноцветна, еднозначна.
На връщане от НЦТХ, на метри от институцията – на ул. „Братя Миладинови“, на няколко пъти бях спиран от потенциални кръводарители. Те виждаха превързаната ми след манипулацията ръка и предлагаха да помогнат срещу съответно възнаграждение.
Споразумях се с един от тях, разменихме телефони. Кръводаряването беше осъществено. След час ми се обадиха: бележката е готова!
Сърцето ми заби лудо в августовската мараня. Ами ако документът е фалшив? Или пък ако ме набият, в малките, сумрачни улички, около „Лъвов мост“? С какви очи – набит, посрамен – щях да застана пред моя гаснещ близък?
Срещата с двамата яки мъже, които ми дадоха документа, бе бърза, на тридесетина метра от преструващата се на заспала патрулна кола.
За мен той е спасител, не престъпник
Няколко месеца по-късно мога да кажа с облекчение: всичко е наред! Моят скъп, близък човек е жив благодарение на този уличен кръводарител. Той е спасител. Не престъпник. Някъде в нечии вени, навярно вече тече неговата животворна кръв.
Сега ми идва да се шегувам: ами ако бенефициентът е от тези, които са татуирали образите на Ботев и Левски на гърдите и бицепсите си? Същите, които бият тревога как „ромите ще ни претопят“. Как ли би се стреснал подобен „патриот“, ако научи, че „кръвната мафия“ го е спасила, а българската държава – изоставила?
Текстът е публикуван в „Дойче Веле“. Заглавието е на „ДЕБАТИ. БГ“
