22 септември – денят на провъзгласяването на българската независимост през 1908 г. и 6 септември – денят на българското Съединение от 1885 г. – това са единствените български дати – на СЪЕДИНЕНИЕТО и на НЕЗАВИСИМОСТТА, които имат качеството и смисъла да бъдат национални празници.
Но вместо тези дати, България има за национален празник 3 март, продукт на митове и пропаганда (прости и по-сложни, вече и хибридни) кой й е дал свобода и независимост.
Няма смислен отговор какво всъщност празнува България на 3 март? Политиката и доминиращата чужда пропаганда са се омесили така жестоко с историята за сметка на науката, че живеем вече буквално неспасяемо в една крайно деформирана представа за истински случилото се на 3 март 1878 г., в месеците и годините след това, категоричен е в своята, от години отстоявана, позиция историкът и юрист Янко Гочев.
Предлагаме ви разказа за архивите и истината в тях на Янко Гочев – за видяното и описаното, от него и от Цветана Кьосева – доцент по музеология. В документалния филм на Неда Кирилова и Красимир Михайлов. (ВИДЕО)
Че истинският, големият и исторически защитим национален Ден на България е 22 септември – на НЕЗАВИСИМОСТТА, Янко Гочев доказва документално прецизно, в серия авторитетни исторически изследвания. Доказва го и чрез истината за 3 март, затисната в укривания от българите и до ден днешен оригинал на Санстефанския договор.
На 3 март, потвърждава Янко Гочев, „исторически документирано имаме само смяна на едно владичество (османотурско) с друго (руско). (Първото е наричано в българската историография понякога робство, а второто – упорито бива определяно като освобождение.
Смяната на османското върховенство (господство) с руско владичество по договора от Сан Стефано е всичко друго, но не и освобождение, пише Янко Гочев.
Няма и засега не може да има реално осветляване на събитията от 1878 г. дори само заради факта, че оригиналът на Санстефанския договор от март 1878 г. остава скрит от и в Русия и непознат за българите.
Българските национални архиви пазят само едно копие от този договор. Оригиналът стои заключен дълбоко в руските архиви и български достъп до него няма.
Заключена стои и истината за събитията от 1878 г., за самия Санстефанския мирен договор. Документ, който по своята същина е предварително договаряне между Русия и Османската империя след края на тяхната война 1877 – 1878 г.
Този документ не носи и няма как да носи реално освобождение на България, защото е договор за преминаване от османска власт към безсрочна руска окупация на част от българските земи, пише изследователят.
Крайната цел на революционните борби на българите през Възраждането е политическо освобождение, т.е. възстановяване на българската държавност. Идеалът на българите през Възраждането е създаване на свободна, суверенна (независима) и обединена България. Санстефанска България не е никаква реализация на този национален идеал. Тя е по-скоро негов антипод.
Първо България не е свободна, а окупирана. Доказателствата: на много места в текста на договора се използва именно терминът „окупация“, „окупационен“, „окупационна“. Термин, пропагандно укриван от историята, системно и умишлено, макар да личи ясно дори от френския текст на договора. Обяснимо, лесно обяснимо укриване – хич, ама хич не върви освободителката (Русия) да бъде разкривана като окупатор. Макар историческите документи, вкл. самият санстефански документ, да казва това, продължава Янко Гочев.
Санстефанска България е окупирана от руски окупационен корпус, описан детайлно : той ще включва 6 пехотни дивизии и 2 кавалерийски дивизии с численост 50 000 души.
„Освободителката“ предварително се е договорила с великите сили, че ще наложи окупация в освободената територия. Тези чужди войски в Санстефанска България са доказателството, че има зависимост и липсващ суверенитет.
И друго, пак архивно доказателство: България бива задължена да си плаща на „освободителите“ за окупацията. В чл. 8 на Санстефанския договор е посочено, че „руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на „окупираната страна“.
Почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор. В съответствие с тези клаузи, руското правителство стриктно следи за разходите по поддръжката на окупационните руски части и гражданската администрация през 1878-1879 г., които формира т. нар. окупационен дълг на България към Русия.
Докато е жив, император Александър II и неговото правителство не правят никакви постъпки да си искат дълга от България. Както казва Симеон Радев, чакат „щото българските министри да се сетят сами“.
След смъртта на Александър ІІ на 1/14.03.1881 г. новият император Александър ІІІ (1881-1894) решава да си търси дълга. За изчисление на парите по дълга руското правителство създава специален съвет, в който влизат представители на военното министерство, министерството на финансите, министерството на вътрешните работи, министерството на външните работи и контролната палата.
Дължимите пари за окупацията биват изчислени по следните показатели: колко струва на правителството издръжката във военно време на един войник и един кон, какво е заплащането на офицерите и чиновниците във военното ведомство по това време, какви са всекидневните разходи за лечението на ранените руски войници в болниците, какви са разноските за транспорт в течение на 9 месеца и каква е издръжката на разните руски учреждения.
Сметката, разбита, по документи : „за издържанието на 50 000 души в България и в Румелия са се похарчили 21 236 500 рубли и 87 копейки“. Сума се поделя на две части – поравно между Княжество България и Източна Румелия, т. е по 10 618 250 рубли и 43 и ½ копейки (т.е. за издръжката на по 25 000 души от окупационния корпус).
Управляващият Министерството на външните работи Кирияк Цанков е повикан от министър-председателя Леонид Соболев в Петербург и на 16.07.1883 г. подписва конвенцията за окупационния дълг. От руска страна тя е подписана от министъра на външните работи и държавен секретар на Русия Н. Гирс.
В конвенцията се признава, че българското правителство „припознава да дължи на руското императорско правителство за разходите по окупацията от императорските руски войски“ сумата от 10 618 250 рубли и 40 копейки, 89 640 000 златни лева – 32 тона злато.
Кои са изследователите на истината, стояла близо столетие и половина догматично и пропагандно заключена в Санстефанския архив, приели да разкажат пред камера във филма на Неда Кирилова и Красимир Михайлов? Кои са доц.Цветана Кьосева и историкът Янко Гочев :
Цветана КЬОСЕВА е заместник-директор на Националния исторически музей (до дните на смъртта си 2017 г.), хоноруван доцент по музеология в Нов български университет и в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Автор е на 6 монографии, над 100 публикации в научни издания у нас и в чужбина и на повече от 150 научнопопулярни статии. Член на Международната организация на музеите (ИКОМ) и на Българския национален комитет.
Янко ГОЧЕВ е автор на уникалното изследване „Руската империя срещу България“ от 3 части. Това е първият строго научен опит за изясняване на отношенията между Руската империя и българския народ в периода 1455-1918 г. През 1996 г. завършва “ История“, а по-късно и „Право“. Работи като юрист, с пълна отдаденост на най-голямата си любов – историята. Интересите му са насочени към българската военна история и дипломация и международните отношения.
