Спомняте ли си 90-те? Тогава светът се променяше със скоростта, с която днес се развиват технологиите. И всички ние, живеещите от източната страна на „Желязната завеса“, хранехме големи надежди, въпреки епохата на несигурност, в която навлизахме. Съветският съюз се разпадна и преживя своето историческо унижение. Американската дипломация пък беше на върха.
90-те са „прологът“ – ако си позволим да заемем термина от атическата трагедия, или онази първа част, която служи като завръзка на драматургичното действие. Именно в контекста на това време следва да разглеждаме заплетената и повтарящата се драма на руско-американското противопоставяне след края на Студената война, в която проблемите често са били подценявани. Тогава трябва да търсим началото на руската намеса в американските избори от 2016, която днес е очевидната причина за драстичното влошаване на отношенията между двете страни.
Съветският съюз се разпадна, комунизмът като обществен строй претърпя крах, но хората, които поеха управлението на страната останаха същите. Русия следеше чуждите посолства на територията си, както по-рано; хората работещи в службите преди и след края на Студената война бяха едни и същи. Бяха ли демонтирани подслушвателните устройства от четиризвездните хотели? Едва ли. Старите навици и взаимните подозрения умират трудно.
Наскоро се навърши една година от опита за покушение срещу руския двоен агент Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия в английския град Солсбъри. Те бяха отровени с вещество с нервно-паралитично действие, като е била намазана дръжката на вратата на дома им. Разследването установи, че отровителите пък са двама агенти от ГРУ, единият от които военен лекар. Сюжетът е достоен за филмите от поредицата „Джеймс Бонд“. Цялата работа много прилича на друг случай с трагичен край от преди малко повече от 40 години. През 1978, в разгара на Студената война в Лондон е отровен българския писател Георги Марков. Според „Скотланд Ярд“ отровата е била внесена в тялото му чрез убождане с чадър. След това „българският чадър“ стана нарицателно, макар че вероятно въпросното оръжие е било made in Russia.
Първият президент на Русия след годините след Студената война – Борис Елцин първоначално беше етикиран като „демократичен“, но след като изпрати танковете на Червения площад срещу демонстранти, си отиде с опетнена аура, след опит за преврат. Преминаването към пазарна икономика беше мъчително и не реши дълбоките икономически и социални проблеми в страната. От разпада на СССР през 1991 до днес, промишленото производство е намаляло наполовина, а поне 30% от населението живее под прага не бедността. Мафията има запазена територия в икономиката на Русия и нейните бизнес модели нямат нищо общо с „новите“ пазарни модели на Запада.
Едно от доказателствата за разрухата след разпада на СССР е Първата Чеченска война от 1995 и неспобността на Русия да удържи победа. На практика, армията на страната, за която се е мислело, че може да стигне до Ламанша за 48 часа, не можа да защити дори интересите си в съседните републики, камо ли – да потвърди статута си на велика сила.
Несигурността в руската вътрешна и външна политика, до голяма степен, намалява след идването на власт на Путин през 2001. Той изглежда много различен от комунистическите лидери на страната: млад е, компетентен, работлив. Путин преследва високите цени за руския газ, печели Втората Чеченска война и се опитва да договори ново разделение на света с Буш, след 11 септември. Общо-взето предложението е Русия да подкрепи САЩ в борбата с тероризма, а Америка да не се меси в специалното влияние на Русия в страните от бившия Съветски съюз. Съединените щати обаче, нямат желание да търгуват на такава цена руското партньорство срещу Ал Кайда.
Не след дълго ексцесиите на путинизма изяждат успехите на бившия полковник от КГБ. Тъй като Путин се опита да монополизира богатството на страната, корупцията се засилва. Всъщност той никога не е бил демократ по убеждения. По-скоро възприема демокрацията като троянски кон, предназначен да защити американските интереси за сметка на Русия и да подкопае полагаемата й се сферата на влияние. Когато Оранжевата революция в Украйна и революцията на розите в Грузия отстраниха проруските лидери, невралгията на Путин се засили. В желанието на двете страни да се присъединят към НАТО, той виждя предизвикателство и заплаха за националната сигурност на Русия. През 2008 Путин вкарва грузинския президент Саакашвили в конфликт, за да нахлуе в страната. А месеци по-късно, преди рождения ден на Путин е застреляна журналистката Анна Политковаская, отразявала войната в Чечения и злоупотребите в руското общество.
Политиката на Обама, който започна първия си мандат през 2009, беше по-скоро насочена към „нулиране“ на връзката с Русия. САЩ като че ли изчакваха. Отчитаха се големите проблеми и различията между двете страни (например, конфликтът в Грузия), но Вашингтон се стремеше и все пак да поддържа диалог с Москва по теми от общ интерес. При Обама, руско-американските отношения се развиват с колеблив успех. Има редица осезаеми постижения като новия договор за намаляване на ядрените оръжия; военно-транзитното споразумение за Афганистан; партньорство по иранския ядрен въпрос. Но размириците на арабската пролет разгневиха Путин. Когато той се върна на президентския пост (2009-2012 Вл. Путин е министър-председател, а Дмитрий Медведев – президент) през 2012, беше неприятно изненадан от протестите срещу изборните измами и корупцията.
Като студен душ му идва и речта на Хилари Клинтън, тогава държавен секретар на САЩ, произнесена в Европа, в която тя остро разкритикува руското правителство и изборните измами. „Руският народ, както хората навсякъде“, казва Хилари „заслужават правото да избират кой да управлява страната, както и гласовете им да се преброяват.“ Путин приема това лично и обвинява публично Клинтън, че е изпратила „сигнал“, който е изкарал руснаците на протести по улиците.
В личен план, Путин има забележителен капацитет да помни подобна критика и да я наслагва върху представата си за враждебно настроения Запад, който се опитва да противодейства на Русия. Така Клинтън си създава един вид анимус, довел директно до руската намеса срещу кандидатурата й в президентските избори в САЩ през 2016.
Но това е малкото камъче, което обръща руско-американската каруца, която вече скърца, след годините на надежда по времето на Джордж Буш и Бил Клинтън.
Кой изтърва Русия? След Студената война, руснаците бяха загубили вяра в собствените си сили, че само те могат да реформират страната и икономиката си. През 90-те страната преживява едновременен преход в три посоки: сривът на комунизма и навлизането на пазарна икономика и демокрацията; разпадането на съветския блок и досегашната система за сигурност; не на последно място – краха на Съветския съюз и на руския империализъм.
Усещането за загуба и унижение, което дойде с поражението в Студената война, беше неизбежно, без значение колко пъти американците и руснаците са си казвали един на друг, че няма губещи, а само печеливши. От това унижение и от анархията на Елцинова Русия, се подхранва дълбокото недоверие и тлеещата агресивност на Путин.
Моделът в отношенията между САЩ и Русия понякога намеква, че историята не се променя. Сякаш двете световни сили са орисани на вечно съперничество и безкрайни подозрения.
Но цялата истина, може би е по-сложна и по-прозаична. Всеки има своите илюзии. Америка смята, че в крайна сметка Москва ще приеме ролята на партньор и неохотно ще се приспособи към разширяването на НАТО, дори до границата си с Украйна. А Русия винаги мисли най-лошото за Америка и вярва, че собствения й корумпиран политически ред и нереформирана икономика са устойчивата основа на истинска геополитическа сила.
Илюзиите на САЩ подхранваха дълго време патологиите на Москва. Вероятно, руско-американските отношения няма да са леки и за в бъдеще ще включват маневриране в сивата зона между мира и войната; демонстриране на границите на възможното; изграждане на ливъридж; проучване на общата основа; и отпор там, където няма допирни точки. Големият въпрос е дали американската дипломация ще остави Путин да реализира геополитическите си амбиции, и доколко Съединените щати могат да направят разлика между Путин и останалата част от Русия.
