Интервю на един от най-известните адвокати по наказателни дела Хари Харалампиев пред репортера на БНР Спас Крайнин, по повод 19-та годишнина от отмяната на смъртното наказание в България.
Смъртната присъда е въведена в България на 21 февруари 1896 година.
На 20.07.1990 година 13 осъдени на смърт получават втори шанс – депутатите от Великото народно събрание налагат мораториум върху смъртното наказание.
Президентът Петър Младенов издава указ, с който заменя издадените вече наказания „смърт чрез разстрел“ с лишаване от свобода. След президентския указ съдилищата продължават да произнасят смъртни присъди, които не се изпълняват заради мораториума до края на 1998-ма.
Ще бъде ли по-справедлива правораздавателната система, ако се въведе смъртно наказание? Напоследък се чуват гасове в подкрепа на това.
В дългогодишната си практика на адвокат съм чувал 11 пъти тежката присъда: „Признава за виновен и осъжда на смърт чрез разстрел”. Само един-единствен не беше разстрелян. Всичките смъртни присъди, които съм чул, са били белязани от безпокойство, безсъние, от самобичуване. Защото се оказва, че аз не съм успял в пълна мяра да помогна на моя подзащитен. Никога няма да забравя казаното ми от един от моите клиенти: „Жалко е, че получих смъртна присъда, а аз вярвах в теб”. Това е най-тежкият укор, който ми е бил отправян от мой подзащитен. Защо съм против смъртното наказание? То вече не съществува в Наказателния кодекс и слава Богу. Вие много добре знаете, че едно от условията България да бъде член на ЕС, е да бъде отменено смъртното наказание, като временна и изключителна мярка в Наказателния кодекс на страната. Съдебната грешка не е непозната като явление в правния мир. Докато има съдебна грешка, не трябва да има и смъртно наказание.
В Библията се казва: „Око за око, зъб за зъб”. Много от пострадалите семейства твърдят, че не могат да върнат близкия си, а този, който го е убил, заслужава най-тежкото наказание.
Това, което цитирате, е „принцип на талиона“ – отдавна отречено явление в правния мир. Разбира се, че близките на убити хора имат пълното основание да настояват за най-тежко наказание на този, който е посякъл, който е отнел чуждия живот. Смъртното наказание само обезценява човешкия живот. Какво от това, че някой ще бъде осъден на смърт? Убитият няма да бъде върнат. Струва ми се, че една доживотна присъда е далеч по-сурово наказание, отколкото смъртното, тъй като той до края на живота си той ще се терзае за стореното. Той ще почувства силата на самия закон, бидейки лишен от най-драгоценното нещо, каквото е свободата.
Това би струвало доста пари на държавата.
Не бива да поставяме на меркантилна основа, дали да има, или не смъртно наказание. Държавата се грижи за затворниците, но един смъртник би трябвало да бъде поставен в такива условия, че до края на сетните си дни да работи, да създава блага. По този начин да изкупи част от вината си.
Вие сте против смъртното наказание, но хората имат все по-голяма нужда от справедливост. Достатъчно справедлива ли е българската правораздавателна система?
Ако говоря с езика на юриста, ще ви кажа, че справедливостта не е абстрактно понятие. Тя е свързана с преценката на редица конкретно обективно съществуващи обстоятелства. Когато се върнах от либийския процес, написах една книга за процеса, озаглавена „Марианската падина”. Един български журналист на пресконференция, се представя на Збигнев Бжежински. Доближавайки се до него му казва: „Господин Бжежински, има един въпрос, който не ми дава мира? Мога ли да ви го задам? Има ли справедливост на земята?” И Бжежински отговорил: „Справедливост има, но ако искате да я намерите, идете на Марианската падина. Там цари справедливостта”. Известно е, че Марианската падина е в Тихия океан и се намира на 11км. под повърхността на земята. Какво значи справедливост? Това е понятие, което дълго време занимава умовете и все пак няма едно законово определение на понятието справедливост. Така че, не мога категорично да отговоря има или не справедливост на Земята. За едни едно е справедливост, за други – друго.
А общественото мнение?
Веднага ще ви цитирам един голям френски адвокат – Моро Джафери, който през 30-те години на изминалото столетие беше казал: „Общественото мнение прилича на лека жена, която държи съдията за ръкава.” Място за общественото мнение в съдебните зали няма. Когато общественото мнение влезе през едната врата, съдът трябва да излезе от другата.
Достатъчно независим ли е обаче българският съд?
Аз съм един от малкото адвокати, които яростно бранят правосъдната система и не затова, че съм сервилен адвокат, напротив – аз съм скандален. Моята професия ме е орисала да пътувам из цяла България и срещам много умни, знаещи и можещи съдии. Българските съдии трябва да бъдат оставени на спокойствие, за да могат да творят правосъдие. Струва ми се, че те отдават правосъдие всекиму.
Възможно ли е човек да попадне на хора и да стане човек в затвора?
Жалко е, че го няма гениалния поет Никола Вапцаров, за да ни отговори какви мотиви са го подбудили да напише това великолепно стихотворение. Току що прочетох една книга „Камбаната” на пловдивския писател Недялко Славов. Той има едно изключително изречение, което трайно се всели в паметта ми – „Затворът убива сетивата.”
Вие имате ли клиенти, които са излезли от затвора и са се променили към по-добро?
В българския затвор не можеш да се промениш към по-добро. Обстановката е ужасна и България търпи сериозна критика по отношение на битови условия в затвора. Те са крайно неприемливи. В края на краищата, всеки, който е сгрешил, трябва да поправи своята грешка чрез наказанието, което му се налага. Затворът не трябва да бъде в такъв вид и в такова състояние, че човек да се чувства унизително. Все пак всеки има честолюбие, макар и извършил престъпление, но той трябва да търпи наказанието в човешки условия.
