Новината за увреждането на ценни експонати вследствие авария на климатичната система в „Квадрат 500“, уволнението на уредничките Искра Захариева и Мария Димитрова от директора Слава Иванова и последвалата оставка на Светлин Русев като ръководител на Художествения съвет към Националната галерия са повод да се върна към размисли, които неколкократно съм споделял с близки и приятели, ангажирани с културна политика. Проблемът на „Квадрат 500“ е същият като на НИМ, Етнографския музей, Музея на София в Банята – липса на общ план за развитие на музейното дело, липса на въображение, на размах и съвсем не на последно място, липса на вкус, на елементарни естетически критерии, следващи повече или по-малко установена културна традиция. Идеята, например, че можеш да сложиш музея на София в Банята, Етнографския – в двореца, Галерията за чуждестранно изкуство – в държавната печатница, а НИМ – в Бояна, е проява не просто на аматьорщина, а на пошлост, на духовен провинциализъм и неразбиране на градската среда. Нещата биха могли да имат съвсем различен вид, ако към тях се подходи систематично и с разбиране. Знам, че тук не е мястото за подобни разсъждения и ще развия идеите си в статия, но ето какво искам да кажа в синтезиран вид:
1. Мястото на НИМ е в сградата на Държавната печатница. И като местоположение, и като архитектура, и като музейно пространство, доскорошната Галерия за чуждестранно изкуство, а отскоро – „Квадрат 500“ е най-добрият избор за Национален исторически и археологически музей (двете колекции трябва да бъдат обединени). Достъпен за всички, част от архитектурен и исторически ансамбъл с църквите „Св. София“ и „Александър Невски“, с мащаба си и елегантния си неокласицизъм сградата отговаря на всички критерии за институция с подобна важност.
2. Сградата на Техническия университет на гърба на Държавната печатница (с лице към бул. „Левски“) е мястото за Национална художествена галерия. Красива е, реставрирана е, достатъчно голяма е, в нея се помещават новите ателиета за реставрация. В двата музея може да се влиза с общ билет, но те трябва да са отделни организации, с отделен бюджет и отделна политика. Там е мястото на всички от Захари Зограф и Добрович, през Майстора, Златю Бояджиев, Иван Ненов и Бенчо Обрешков до Кристо. Ако имаме нещо от Кристо, разбира се.
3. Недовършената (според първоначалните планове на архитекта й Александър Смирнов) сграда на Художествената академия „Николай Павлович“ предлага страхотни възможности за архитекти и урбанисти. Старата сграда, крайно недостатъчна за целите на учебния процес, трябва да бъде допълнена с цял правоъгълник, симетричен на съседния на Държавната печатница и на същата кота, който да събере учебните зали, ателиета, хранилища на едно място с галерия „Академия“, както и (в едно крило) най-ценното от колекциите на Галерията за чуждестранно изкуство по подобие на музея „Бранли“. Тук може да се отдели и крило за СБХ за временни експозиции, като се преговаря със СБХ за замяна срещу сградата на „Шипка“ 6 (виж т.6). За целта трябва да бъде обявен международен архитектурен конкурс.
Освен всичко друго, изграждането на подобна сграда ще има и добър визуален ефект – гледан откъм Парламента или „Александър Невски“, новият корпус ще балансира сградата на Държавната печатница и ще оформи едно пространство на история, модерност, култура и духовност, оградено от два музея, катедрала, базилика, синод и просторен овален площад. Освен освен практическите ползи, резултатът е естетически издържан.
4. Царският дворец трябва да се превърне в музей на Третото българско царство. Трябва да бъде реставриран из основи, ако е необходимо – с помощта на австрийски или германски реставратори. Ако някъде в София трябва да бъдат излагани каляските и мерцедесите на Фердинанд и Борис, мебелите, картините, бижутата и документите им, това е дворецът, а не Банята. По-голямо безумие досега не е измисляно. Ако сме достатъчно смели, бихме могли да вкараме бул. „Цар Освободител“ под земята и над него да възстановим парка на двореца наедно с оградата. Нямаме много дворци. Този е малък, но красив. Вместо да въздишаме лицемерно по стара София, можем и трябва да го реставрираме перфектно.
5. Трябва да създадем Етнографски музей, който отразява разнообразието от култури по българските земи – българска, арменска, турска, гръцка, еврейска, циганска и т.н. Сградата на настоящия Археологически музей срещу Президентството е много подходяща за такава експозиция. Тя ще се освободи, защото колекциите на музея ще бъдат обединени с тези на НИМ. И без това не е ясно по какви критерии и защо са отделени. Музеят може да бъде организиран на тематичен и/или регионален принцип, за да отрази многообразието на живота в българското землище.
6. При наличието на изложбени площи за СБХ в новата сграда до Художествената академия „Николай Павлович“ отпада нуждата от „Шипка 6“. Сградата трябва да бъде обновена, климатизирана и пригодена за изключително важна цел – трябва да се превърне в хранилище на Народната библиотека. Библиотеката страда от липса на място, а настоящата галерия е на един хвърлей разстояние и пригодна за целта. Двете могат да бъдат свързани с подземен пасаж под ул. „Шипка“.
7. Софийската минерална баня е причината да има град София. Тя трябва да остане баня.
8. Резиденция „Бояна“ е резиденция, не исторически музей и никога не може да бъде такъв.
9. Музеят на социалистическото изкуство в Дървеница е важен и необходим, но нито мястото му, нито подредбата му струват. Трябва да му се намери ново място, да се преосмисли и пренареди, а колекцията – да се попълни.
10. Политехническият музей на ул. „Опълченска“ трябва да бъде преместен, разширен, обогатен, обновен и рекламиран. Мястото му е в стара фабрика и повод тя да бъде запазена и рестврирана (например, в Захарна фабрика).
Не на последно място, крайно необходим ни е институт за публична дипломация. Не Дипломатически институт, какъвто има в МВнР и който има други задачи и функции, а институт за външна политика чрез култура и медийно присъствие в чужбина, както и културна политика чрез дипломация. Сегашният Културен институт към МВнР не върши нищо, а Министерство на културата чрез системата си от културни центрове се намира някъде в 60-те години на миналия век. Дори не в 70-те.
Коментар на Явор Сидеров във „Фейсбук“
